Най-после тези негови постъпки омръзнаха на царя. Той искаше да бъде сам с годеницата си, а Мерук все се изпречваше до тях. Взеха да се пораждат и съмнения в душата му.
„Дали пък и Мерук не е обикнал Джанина и затова не се отделя от нас!“ — мислеше той и поглеждаше накриво умисления си другар.
Един ден тримата бяха пак в царската градина. Покрай градината течеше дълбока река. Царят и Джанина седяха един до други на брега, а побратимът им стоеше на няколко крачки от тях. По едно време двамата млади, както седяха, налегна ги дрямка. Мерук видя, че спят, и ги приближи. И в същия миг той видя как от близкия храст изскочи голяма двуглава змия и се спусна към заспалите. Мерук измъкна русалския меч, пресрещна змията и с един замах отсече двете й глави. Подире вдигна с меча си змията и главите и ги хвърли в реката. Същата минута царят отвори очи и що да види: над тях стои Мерук с гол меч в ръка…
Царят страшно се разлюти.
— Ти искаше да ме убиеш, когато спя, за да вземеш Джанина! — извика му той.
Но Мерук нищо не отговори, за да се оправдае. Той мълчеше и гледаше натъжено към земята. Тогава царят повика стража и заповяда да хвърлят Мерука в тъмницата. А след това го подложиха на съд. Но Мерук нищо не каза, за да се оправдае. Той повтаряше само — „Невинен съм, правете с мене, каквото искате“.
От всички само Джанина беше на негова страна. Тя не вярваше, че е искал да убие царя. Молеше го да почака, да не погубва човека, който им направи толкова добрини. Но молбите й още повече усъмниха и разлютиха царя и той осъди Мерука на смърт.
Една утрин в двора на палата издигнаха бесилка и доведоха Мерука да го обесят. Наместиха го под бесилката, метнаха въжето на шията му. Тогава старият везир Халмир приближи до сина си, сложи ръка на рамото му и каза през сълзи:
— Синко, аз знам, че си добър и невинен. Защо мълчиш? Защо не искаш да се оправдаеш? Сигурно нещо ти пречи. Ти криеш някаква тайна в сърцето си. Моля те като баща и като везир на царството — недей отнася в гроба си тази тайна, каквато и да е — добра или лоша!
Мерук също заплака и проговори:
— Татко, щом искаш, ще изпълня молбата ти. Царю — обърна се той към Сехадина, — братко Сехадине, до днес мълчах, но сега ще ви кажа всичко, защото виждам, че и като мълча, пак ще загина…
И той разказа всичко подред: за кладенчето, за златната птица и русалския кон, подире за връщането, за колесницата и магьосника, най-сетне за змията и за обещанието, че ако каже, ще се превърне на камък.
— Ето — завърши той, — казах всичко и сега умирам с чисто сърце.
Наистина, още когато почна да разказва, той сети, че краката му изтръпват и се вкаменяват, а ръцете му стават все по-тежки и падат безсилни. А след малко и погледът му се замрежи, а клепките се затвориха и втвърдиха.
— Не, не, братко! — извика царят. — Ти ще живееш, ще живееш… — И той се впусна да го прегърне, но вместо жив човек прегърна студен камък. Мерук беше се преобърнал на каменна статуя. Двете дървета на бесилката се превърнаха в две зелени трепетлики, със сплетени над него клоне, а въжето стана зелен бръшлян и се спусна като венец над главата му.
Разкъса царят дрехите си от мъка, плака като дете, но всичко беше напразно. От този ден пак влезе скръбта в царския дворец. Вместо весел смях чуваха се само въздишки. Отвърна се сърцето на царя и от Джанина.
— Заради тебе изгубих най-верния си другар! — натякваше й той всеки ден.
По цели дни стоеше пред лицето на вкаменения си другар, вдаден в тежки мисли. А царицата плачеше ден и нощ и проклинаше злата си съдба. Тя се пресели във високата кула, където някога цар Перизан беше затворил сестра й, и не приемаше никого. Трима души оплакваше тя: добрия Мерук, сестра си Омайна и любимия си цар Сехадина.
Измина така много време. Една нощ княгинята стоеше сама пред отворения прозорец. Тя гледаше ясната лятна нощ и мислеше за своето далечно царство, за скръбта на старите си родители и за милата си сестрица Омайна, която и тук не намери. Унесена така, тя не забеляза отде бе прилетяла една чудна птица, която кацна пред нея на прозореца и я загледа в очите.
Царицата отстъпи изплашена.
— Не бой се, княгиньо — проговори птицата, — дошла съм лек да донеса за мъката ти!
— Ах, мила птичко — отвърна княгинята. — Добра птичко, моля те, помогни ми, ако можеш!…
— Слушай сега. Още утре младият цар сам ще отиде в гората при изворчето, дето нощувахте. Той го знае де е. Сам с ръката си ще донесе вода от него. Тази вода е жива вода. Нека полее Мерука с нея и той ще оживее. Отсечете подире двете трепетликови дървета, накладете от тях огън в полунощ и хвърлете в огъня магьосаното огледало. То е в палата, в спалнята на покойния цар.