Като каза това, птицата изчезна. Всичко стана толкова бързо, че царицата помисли дали не й се присънило нещо. И щом се опомни, изпрати да повикат царя и му разказа за чудото.
На другия ден, още в тъмни зори, царят замина към кладенчето. А като донесе водата, поля с нея каменната статуя и тя потрепери, раздвижи се и отвори очи. След миг двамата другари бяха се прегърнали и плачеха от радост.
Вечерта царят нареди да отсекат двете трепетлики, намериха и вълшебното огледало. А когато настана полунощ, запалиха буен огън от трепетликите и бръшляна и хвърлиха огледалото в огъня. Изведнъж над огъня се чу писък и всички видяха как в огъня падна голяма златна птица. Хората извикаха изплашени. Някои поискаха да я спасят, ала не можаха да се помръднат от местата си. А и пламъците се издигаха още по-високо.
Вятърът ги развяваше и люшкаше насам-натам като живи. Изминаха миг, два. И всички видяха, че пламъците се размахват като ръце, после като дълга светла женска дреха. Но докато се опомнят, огънят изведнъж изгасна и вместо пламъци посред огнището стоеше девойка с невиждана хубост, огряла като ясна месечина.
Царицата първа изписка, спусна се към нея и извика:
— Сестро, сестрице, Омайна!
— Джанино! — отвърна й девойката и двете сестри се прегърнаха, премалели от радост.
Да разказвам ли още какво стана по-нататък? Та нима не се досещате и сами? Този път вместо една — народът отпразнува две царски сватби: едната на цар Сехадина и Джанина, а другата — на Мерука с Омайна. Тя му призна, че беше го харесала и обикнала още като птица, когато го видя пръв път при кладенчето.
А подир една седмица русалският кон понесе пак през морето скъп товар. Връщаха се Мерук и Омайна в далечното царство на баща й. Оживяла и възкръснала, Омайна бързаше да им отнесе не само дълго очаквана радост, а и млад заместник на трона на престарелия си баща.
Майчина клетва
Една жена имала две деца: момче и момиче. Братчето било по-голямо, сестричето — по-малко.
Жената била бедна вдовица — живяла от усилен труд, по чужди къщи работела. Дома се прибирала късно вечер, колкото да нахрани и приспи децата си, и в тъмни зори отново тръгвала по чужда работа.
Нямало кой да поучи децата й на добро, затова те били лоши и немирни: биели се помежду си, лудували с чуждите деца по пътищата.
Когато братчето си направело въртележка от сух бучиниш, сестричето го издебвало и начупвало играчката на късчета. А щом сестричето излезе, тогава пък братчето разхвърляло наредените кукли и парцалчета. И почвали се пак гоненици, бой, писъци — нямало кой да ги разтърве, да им каже блага дума.
Ще се върне вечер майката им гладна, уморена, а те я посрещнат сърдити, оплакват се, клеветят се един друг. Понякога идвали при майката и чужди хора да се тъжат от децата й.
Съветвала майката, хокала ги, а някой път плачела и люто ги кълняла.
Слушали я чуждите жени, думали й:
— Недей, сестро, не кълни децата си, че майчина клетва стига човека и проваля го!
Ала нито децата, нито майката вземали от дума.
Един ден майката омесила тесто, запалила пещ и се приготвила да пече хлябовете. Децата все лудували покрай нея. По едно време скарали се, сборичкали се и прекатурили нощвите с тестото.
Ядосала се майката, провикнала се:
— Дано ви сполети да се чувате, но да се не видите никога, деца проклети!
И още недоизрекла клетвата си майката, станало чудо. Изгубили се мигом децата и вместо тях пред очите й прехвръкнали две големи птици и кацнали отсреща на черницата. Те били кафяви, с черни петна и сиви пера по гърдите. И двете имали яки крила и дълги опашки. Ала едната недовиждала. Тя изперперкала като сляпа, спуснала се на близкия плет и се скрила там. Другата издула гуша и зачестила:
— Куку! Ку-ку! Ку-ку! — жално-жално викала тя, сякаш търсела някого.
Подире подхвръкнала и се загубила в близката гора.
През нощта се зачул гласът на друга, нечувана дотогава птица.
— Чуух! Чууух! — викала тя жално, като че се обаждала някому.
Разбрала тогава майката, че това са нейните две прокълнати дечица — да се чуват, а да се не виждат никога.
Нарекли хората едното кукувица, а другото — чухал. Едната птица вижда денем, а другата само нощем. И до ден-днешен кукувицата хвърчи от дърво на дърво, гнездо не свива, рожби не отглежда — само кукува и търси по цял свят братчето си.
А чухалът й отвръщаше нощем:
— Чух! Чу-ух! Чувам те, сестричко, ала очите ми не могат да те видят!
Калинка
Царският син, като се връщал един ден от лов, ожаднял много и се отбил на един извор да пие вода. При извора стояло момиче със стомна в ръка. Момичето било прекрасно, като месечинка. Царският син го помолил да му подаде вода да се напие. Момичето му подало стомната и го погледнало с крайчеца на окото си. Погледът му запалил сърцето на царския син и той обикнал момичето.