Децата я загледаха любопитно. Тя също ги гледаше — усмихната, весело. Вдигна звънчето и ситните му звуци се посипаха наоколо.
— Хайде, деца — извика учителката, — събирайте се по-скоро! Вземете си шапките и се наредете по двама. Ще отидем в гората за ягоди. Искате ли?
— Искаме, учителке, искаме! Урааа!
Децата се втурнаха към класните стаи. Скоро всички бяха вън — стегнати и готови. Учителката ги нареди по двама: най-отпред най-ниските. След малко веселата дружина излезе накрай село и пое пътя към гората.
Наистина селото Тетрева поляна беше заобиколено от стара дъбова гора. Но навътре имаше и дебели липови дървета. Напролет, когато цъфтяха липите, цялата гора благоухаеше на липов цвят. Рояци пчели — питомни и диви — се стичаха от вси страни да берат мед.
След половин час път предната редица достигна до гората и спря. Скоро пристигнаха и другите, а посред тях и учителката.
— Ето, деца, стигнахме вече! — извика тя, като сочеше с ръка към гората. — Сядайте тук да отпочинем и после ще търсим ягоди — и сама седна върху зелената трева.
Повечето деца я заобиколиха и насядаха около нея. Но имаше други, които гледаха все към гората и скоро се разпиляха насам-натам. Учителката стана, извика им строго да се приберат и каза:
— Елате всички тук и слушайте какво ще ви кажа. Ще навлезем в гората, но всички ще вървите вкупом около мене. Ще се обаждате с високи провиквания, за да се не изгуби някой. Разбрахте ли?
— Разбрахме, учителке! — извикаха всички в един глас.
— Така — продължи учителката, — никой да не навлиза сам в гората. Няма да види как ще се изгуби и тежко му и горко после… Може и нещо страшно да му се случи. А камо ли да замръкне в гората…
Някои деца се заоглеждаха плахо наоколо.
— Страшно ли е, учителке?
— Страшно е.
— Ами какво има в гората? Вълци ли? — попита едно.
— Мечки ли? — обади се друго.
— Всичко — отвърна учителката. — Гората е дива. В нея не живеят хора. Тя е царството на дивите животни и на зверовете. Там скитат вълци и мечки стръвници. По големите дървета вият гнезда страшни орли, а из тревата пълзят ядовити, отровни змии… А който замръкне сам в гората, може да го срещне и Ягодовата майка…
— Коя? Коя? — запитаха някои от по-малките деца, които се озърнаха плахо.
— Ягодовата майка! — засмя се учителката. — Тя е царицата на животните, на буболечките и пеперудите, на плодовете и горските ягоди. Ако някой попадне сам в гората, тя го отвежда в пещерата си.
— А после? После, учителке? Какво прави с него? Убива ли го? — попитаха разтреперани децата.
— После… нищо! — засмя се учителката. — Няма никаква Ягодова майка — аз се шегувам… Хайде сега за ягоди.
И децата припнаха из гората.
Изминаха няколко часа. Слънцето клонеше към залез. Из гората се чуваха провиквания: „Ауу! Ауу!“ От време на време се обаждаше и ясният глас на учителката.
На една широка поляна, навътре в гората, дотичаха няколко деца. Водеше ги Милко — най-палавото момче от четвърто отделение. Славеше се като най-силен и най-безстрашен в цялото училище.
Той пое дъх с цели гърди. После метна върху тревата съблеченото си палто и се обтегна по гръб върху него.
— Ах, каква хубава полянка, каква мека тревица! — рече си гласно.
— Ауу! Ауу! — Отдругаде им отвърнаха:
— Аууу!
Милко се надигна на лактите си и извика с все сила:
— Аууу! Аууу! По-бързо насам, насам! Чудесно място открих.
Чу се весело „ауу“ и пред него изскочиха Пешо и Калинка. Сестричето му носеше цял букет от горски цветя и момини сълзи, а в другата й ръка се червенееше голяма китка ягоди.
Но преди да се разговорят, зад тях се показа и учителката с група деца.
— Ах, вие немирници! Тук ли сте се скрили?
Милко скочи и вдигна дрехата си.
— Аз ги доведох — гордо отвърна той, — искахме да се скрием и да отидем по-навътре. Там трябва да има още по-едри ягоди.
— Не, нито стъпка по-нататък! — извика учителката. — Казах ви: никой да не се отделя! Късно е вече. Ей сега ще се мръкне. Трябва да се връщаме в село. Хайде прибирайте се. Милко, тръгвай напред!
— Вие вървете, аз ще ви настигна — отвърна Милко. — Не ме е страх. Чичо Горан, ловецът, ми каза, че навътре имало много по-зрели ягоди. Завчера той донесе на Калинка… Нали, Калинке?…
— Наистина, госпожице — срамежливо отвърна момиченцето. — Но той е ходил много навътре. Чак до Самодивската поляна. Освен това има пушка и патрони.