— И аз имам пушка — извика Милко, като вдигна пръчката си и я допря до рамото. — Ето я — щом видя нещо страшно, ще я вдигна и — бумм! — Ще го убия!
Децата се изсмяха и пак се развикаха — едни искаха да вървят, а други да се връщат. Някои се оглеждаха вече плахо наоколо.
— Хайде! — каза учителката. — Връщаме се! Ни стъпка по-нататък. А ти, Милко, много си непослушен, но ще си изпатиш. Пази се да не разсърдиш гората.
— Кой? Гората ли? — попитаха някои от децата.
— Гората.
— Ами тя жива ли е, учителке? Сърди ли се? Страшна ли е? — питаха други.
— И жива, и сърдита, и страшна! — отвърна учителката. — Щом я разсърди някой — погубва го.
— Не ме е страх — нехайно отвърна Милко. — Няма никаква гора: има дървета, цветя, изворчета и ягоди — сладки, червенички.
— А ти чу ли какво казах одеве? Има и Ягодова майка — сърдита, страшна, със зелена корона на главата. Тя е майка на ягодите и на всичко тук: на цветенцата, на птичките, на пеперудките и работливите пчелици. Който посегне на тях, зле си изпаща, ако попадне в ръцете й. Чуваш ли, Милко? Пази се! А сега хайде, деца, подир мене!
Учителката се обърна и тръгна назад по пътеката. Децата я последваха с песни.
Само Милко остана на мястото си. Той направи знак на Пешо и на Калинка.
— Чакайте, останете надире. Щом отминат другите, ние ще влезем навътре. Знам пътеката. Ще си наберем ягоди и после от другата страна ще ви изведа по-напреко. Преди тях ще слезем при извора.
— Ами ако се загубим, батко? — каза Калинка.
— Не бойте се! Знам мястото: чичо Горан ми го описа.
— Страх ме е, страх ме е! — приплака момиченцето. — Да тичаме. Виж, другите се скриха вече.
Надалече в гората се чуха викове:
— Аауу! Ауу!
Пешо дръпна за ръка малката Калинка:
— Хайде, Калинке, да тичаме подир другите. Като остане сам, и той ще дойде… — И той я поведе назад.
— Ами батко… Батко остана… — промълви Калинка и се извърна надире.
— Не го гледай! — ей сега ще тръгне и той подир нас.
Милко ги изпрати с поглед. Преметна палтото си през рамо, подсвирна и навлезе в гората. Отначало вървеше по една неутъпкана пътека, която го изведе до друга полянка, зачервена от ягоди.
Милко се впусна и напълни шепите си с ягоди. Но по-навътре имаше други — още по-червени. А оттам видя нова полянка и нови ягоди. Той забрави всичко. Тичаше само от едно гнездо с ягоди към друго, береше ги, ядеше ги и тичаше напред и все напред.
По едно време над главата му притъмня. Той се изправи и се огледа. Наоколо се издигаха все високи клонести дървета. Погледна нагоре, но и там видя само клоне, а слънцето го нямаше никакво. Нещо изперперка горе, в клонете — може би някоя птица. Чу се едно силно, дрезгаво гракане, сякаш че човек извика, и после всичко пак утихна. Чуваше се само шумоленето на листата.
Милко усети как го полазиха по гърба студени тръпки. Той се ослуша, дано чуе другарите си, но никакъв глас не чу. Искаше да извика „ауу!“, ала гърлото му беше загъкнало и едва издаде глас.
— Ще се връщам и аз! — насърчи се той. — Стигат ми толкова ягоди.
Той облече палтото си, подсвирна уж нехайно и тръгна назад. Сигурен беше, че нататък се излиза от гората. Но доста повървя, а пътеката все я нямаше. Той спря, огледа се и пак тръгна. Но пътеката я нямаше, а пред него се издигаха още по-високи дървета. Милко пак спря.
„Трябва да съм погрешил пътя — помисли си той. — Май че на другата страна е изходът.“
И той се обърна и тръгна наляво, по една обрасла пътека. Но и тя се свърши скоро, а пред него се изпречиха още по-високи дървета.
Милко пак спря, огледа се наоколо и нагоре, но отвред шумоляха само листата, а нагоре не се виждаше вече никакво небе. Милко набра дъх и извика. Този път се чу глас, но той беше такъв треперлив и дрезгав, сякаш не беше неговият глас, а чужди.
Никой не се озова на вика му.
Момчето се изплаши здравата. То се обърна на трета страна и припна с все сила. Тичаше, спъваше се в падналите дървета, падаше и пак ставаше. Клонете го шибаха като бичове по лицето. Ловяха го като корави ръце за дрехите, а то все тичаше напред, задъхано и капнало от умора.
Не смееше вече да спре. Стъмни се изведнъж. То едвам различаваше вече и дърветата. Блъскаше се в тях, провираше се покрай стеблата и тичаше напред.
Изведнъж нещо изпляска пред него, горе, в клонете. Милко се смръзна на мястото си. Но преди да вдигне глава, чуха се две страшни, грозни извиквания: „Бухуу! Буххуу!“ Сякаш някой изрева над него. Отгоре го стрелнаха два големи жълточервени пламъка…
Милко едва не изпищя от страх, но гърлото му беше съвсем схванато. Той се отдръпна и напипа зад себе си кората на дебело дърво. Обърна се и видя нещо черно като дупка. Попипа с ръка — наистина в дървото имаше широка кухина, колкото да се скрие човек вътре.