И без да мисли повече, Милко се пъхна в хралупата, като препречи тояжката си на дупката.
Милко не помнеше колко време стоя свит в хралупата. Главата му тежеше, ушите му пищяха. Плашеше го всяко изшумоляване, всяко изкрякване на нощна птица. Не мислеше да спи. Решил беше да дочака утрото буден.
Но все пак подпря глава до стеблото, готов да се бори с дрямката. И както седеше така, стори му се, че някой застана отвън, до хралупата. Милко не смееше да се помръдне. Не, там има някой. Ето го — навежда се и гледа вътре.
И чудно: уж беше нощ, а пък той виждаше съвсем ясно отвън. Наистина, там стоеше някаква чудна жена: висока, със зелен венец на главата и царски жезъл в ръка.
Жената също го видя, тупна с жезъла си и извика:
— Ей, момко, излизай! За тебе съм дошла.
Милко я гледаше неподвижно.
— Ще излезеш ли или искаш насила да те измъкна?
Милко се сви в хралупата и заплака. А сърдитата жена посегна и го изведе отвън.
— Хе, хе, юначе, изплаши ли се? — рече му тя. — Нали преди малко казваше, че не те е страх от гората? Ето виж ме — аз съм Ягодовата майка. Ще те водя при децата си, в моите горски палати.
Милко затрепера още повече:
— Недей… Страх ме е…
— Когото го е страх, не броди нощем из гората. Тръгвай след мене!
Чудната жена го улови за ръка и го поведе. Но едва изминаха няколко крачки, и пред тях се изпречи висока скала. Жената вдигна жезъла си и почука три пъти по скалата. Изведнъж се чу силен трясък, скалата се пропука на две и във високата цепнатина се показа стълба, която водеше надолу, под земята.
— Влизай! — заповяда му жената.
Но Милко се колебаеше.
— Слизай по стълбата! — викна му тя още по-силно и го бутна по рамото. — Тук, под земята, е моят палат.
Милко се престраши и заслиза по тъмната стълба. Вървяха така дълго. Дупката беше тясна, отляво и дясно ръцете му напипваха влажен мъх.
Но ето че полека-лека почна да разсветва пред тях. Още малко, и те слязоха в широка пещера. Покрай тях беше светло, но малко по-настрана беше полумрак и там се виждаха някакви сенки. Но Милко не можеше да разпознае човеци ли са или някакви призраци.
Жената седна върху нисък трон, цял обвит с мъх и бръшлянови вейки. Подпря се на жезъла си и загледа Милка.
— Ето тук е моето царство. Кажи ми — чуваш ли нещо? Виждаш ли нещо?
Наистина, Милко чуваше, но не можеше да различи какво е то. Като че ли някъде отдалече идеха хиляди гласове, мяркаха се безплътни сенки.
— Е, казвай! — повтори жената.
— Виждам… чувам… — промълви Милко.
— Какво? Отговаряй!
— Не мога… Не знам… — прошушна изплашеното момче.
Жената вдигна жезъла си и рече:
— Отговорете! Кои сте вие?
Сенките се раздвижиха. Чуха се хиляди далечни гласове, които отговориха в хор:
— Чу ли? — попита нажалено горската царица. — Това са душите на моите мъртви дечица. Всички са избити от вас, хората. Погледай ги — те стоят в тази тъмна пещера и никога вече няма да видят божия свят.
Сенките се залюляха пак, но останаха на местата си. А жената продължаваше:
— Ето тук е старият дъб. До него са орехът и ябълката. Ей там са градинските рози, ягодите и малините. А още по-нататък са душите на пеперудките и пчелиците. Тук са всички цветенца и животинки, загинали от вашата човешка ръка.
Който се заблуди горе, в гората, довеждам го тук и те го съдят. Ако някому зло не е направил, отвеждаме го и му показваме пътя, а ако е грешил — вплитат го в сухите си клони. И тук му е гробът. Ето, ей сега ще ги питам направил ли си зло някому…
Тя простря пак жезъла си и заповяда:
— Отговаряйте! Ти, стар орехо, прощаваш ли го?
— Не, не, майко — обади се един глас като изпод земята. — Аз раснах в техния двор и всяка пролет той обрулваше, още зелени, малките ми орехчета.
— А ти, дъбчо, какво ще кажеш?
— Аз раснах в тяхната гора. През лятото баща му изпрати хора да отсекат зелените ми клоне. Аз се превивах, шумях, трещях, но те не искаха да ме чуят. Нека и той загине сега като мене.
— А ти, липичке, ще му помогнеш ли?
— Никога! — обади се едно тънко гласенце. — Никога, майко! Той погуби мене, нека сега и сам загине. Той ми олющи кората, преви ме до земята и ме пречупи от корен. Аз бях в училищния двор и най-много страдах от него…
— А ти, розичке, сърдиш ли му се?
— Да, майчице: неговата майка ме отряза с дълги ножици, а след два дни ме хвърли на улицата…
— А вие, ягодки? О, знам, знам — вам той е причинил най-много болки и нещастия…