Жената се обърна към Милка:
— Е, чуваш ли ги? Никой не иска да ти помогне. Всички са видели само злини от тебе и от близките ти. Почакай. Сега ще попитам и живите си деца. Ако и между тях не се намери никой да ти помогне, свършена ти е работата, юначе. Кажете, мили живи душици, ще помогнете ли на юнака да се върне дома си?
И отведнъж хиляди гласове запяха: „Никой, майко! Никой, никой! Тук юнака, долу в мрака, смърт го чака! Смърт го чака!“
— Кажете вие, пчелици? — попита царицата.
Гласовете отвърнаха:
— А вие, пеперудки, какво ще кажете?
— Де е той, майчице? Покажи ни го! Знаеш ли колко сме страдали от него. Колко зло сме търпели! Не мир и пощада, а смърт, смърт му се пада за награда…
Жената пак се обърна към Милко:
— Е. приятелю, виждаш, че никой не иска да ти помогне? Приготви се да се простиш с живота…
Но в това време откъм тъмните сенки се чу силен глас:
— Не, майко, не! Аз ще му помогна, аз. Той е мой приятел.
— Кой си ти? — попита гората. — Ела тук!
— Аз съм сивият врабец. Ето ме.
И в същия миг пред тях изскочи една голяма колкото човек птица. Това наистина беше врабец, но такъв голям, какъвто Милко никога не беше виждал през живота си.
— Добър вечер, Милко! — обърна се той весело към момчето. — Познаваш ли ме?
— Не… Не те познавам… — промълви плахо Милко.
— Аз се родих под тяхната стряха — почна да разказва врабецът. — Наистина, патил съм и аз от него, но затова пък тази зима той ни спаси от глад. Около Васильовден падна дълбок сняг. Валя три дни и три пощи. Гладни, премръзнали бяхме всички. На четвъртия ден видях през прозореца в една топла стая две деца. Престраших се и кацнах на рамката. Децата бяха момче и момиче. Милко се казваше момчето, Калинка — момичето.
— Я, батко, врабче! — извика момичето. — Нека го хванем.
— Недей, то е премръзнало и гладно. По-добре нека го нахраним.
Момчето скочи, отвори прозореца и посипа трошици отвън, по корниза… Аз повиках братчетата си и се нахранихме лакомо. Децата ни гледаха отвътре и се радваха… Така на втория, на третия ден и през цялата зима… Майко, ето това е момчето. Дай ми го — да го изведа и му покажа пътя.
Жената се засмя радостно.
— Ето виждаш ли — рече тя на Милка, — който прави добро — добро намира. Води го, врабчо!
Врабецът го приближи, разтвори крилете си и го подкани да се качи на гърба му. Милко го послуша покорно.
Врабецът простря крилете си и полетя. Милко усети как се разлюля и понесе нагоре. Но в това време някой го дръпна силно за рамото. Той трепна, дръпна се и отвори очи. И едва не извика от радост и учудване.
Той се видя, че все още лежи в хралупата, а отвън над него беше се навел чичо Горан ловецът, преметнал пушка през рамо. Няколко крачки по-настрана стояха татко му, учителката и всички деца от неговото отделение.
Те го бяха търсили още от тъмни зори и го намериха заспал в хралупата.
Милко скочи и ги загледа плахо. Той не знаеше дали беше сънувал или наистина е идвала при него през нощта Ягодовата майка. Но се закле никога вече да не скита сам в гората.
Беглеци
Тъкмо срещу Коледа прегря топло слънце. Закапаха капчуци от стрехите. Развесели се цялото село.
Вън, пред двора, имаше високо бунище. От пресния тор се дигаше пара като от топъл хляб. Там беше се насъбрал де-да-си весел народ от цялата махала. Кокошки, гъски и патици търсеха зърна. Пуякът беше разперил опашка и важно-важно се разхождаше около тях. Пет малки прасенца бяха се зарили цели в топлия тор, само зурлите им лъщяха отгоре, а от ноздрите им излизаше пара като от възврял чайник.
Котенцето Мачо излезе от къщи и се огледа радостно наоколо. Страшно му се искаше да се повесели при другите. Но как да намокри в снега кадифените си пантофки!
То измяучи веднъж-дваж и се реши. Подскочи до плета, покатери се по прътите и стигна благополучно до бунището. Оттам, щом го забелязаха, всички закрещяха ядосано против него. Пуякът кльонкаше и махаше глава заканително, а гъсокът проточи дълга шия и съскаше бясно. Патиците викаха с пресипналите си гърла против него, а петелът кукуригаше и пляскаше с криле.
— Бягай! Да се махаш оттук! Бунището не е за тебе! — крещяха всички едновременно.
Само прасенцата поглеждаха равнодушно и се подсмиваха.
Но Мачо беше голям храбрец. Той скочи при тях, наежи се и викна им из цяло гърло:
— Мяуу! Мяууу! Приятели, защо крякате против мене? Страшна вест ви нося: голяма беда ви чака!
— Какво? Какво? — запитаха всички и млъкнаха изплашени. — Беда ли? Каква е тя? За кого?
— За Пуяка, за Гъсока и патиците. И за тебе, Петльо! За празника утре всички ще ви заколят. Приятели, мило ми е за вас. Дойдох да ви обадя — бягайте, докле е време!