— Лъжеш! Лъжеш! — закльончи Пуякът, а Гъсокът едва не го захапа за носа.
— Право ви казвам: сам чух дядо и баба, като си приказваха да заколят утре Петля и да отговеят с него; мама чула у стринките за Пуяка, а пък чичо Котаран — за Гъсока и патиците…
Мачо се обърна, скочи на плета и побягна към къщата.
Приятелите се гледаха изплашени. Нямаше вече веселби и крякане. Всички наведоха глави омърлушени. Само прасетата ги поглеждаха под око и се подсмиваха: — грух! грух! грух!
— Дали ще е вярно, Петльо, а? — загрижено попита Пуякът.
— Кой знае. Може и да е вярно. Дядо и баба нямат ни овца, ни коза, нито прасе.
— И моите нямат нищо освен мене! — рече изплашен Пуякът.
— И моите също! — изкряка Гъсокът.
— Ква! Ква! Ква! И нашите нямат! — обадиха се патиците. — Да бягаме, докле е време!
— Да бягаме! Да бягаме! — съгласиха се и другите.
Само Петелът мълчеше.
— Ами ти, Петльо, няма ли да бягаш с нас?
— Не, аз няма да бягам. Утре рано ще попея на дядо и баба и те няма да ме заколят.
— Ти стой, щом искаш да мреш, а ние не искаме да гинем за угода на хората!
Пуякът, Гъсокът и патиците се отделиха, прилепиха глави и дълго шушукаха и обмисляха какво да предприемат. Накрай решиха да избягат през нощта в близката гора. Прибраха се по-рано и уж легнаха да спят. Но щом се мръкна, излязоха скришом и се запътиха към гората. Беше ясна, лунна нощ. Пред тях дърварският път лъщеше като огледало. Дружината напредваше. Пръв тичаше Пуякът, зад него Гъсокът, а след тях припкаха и кривокраките патици.
В това време от гората излезе Вълчо, спря се и зави:
— Ауу! Аууу! Гладен съм!
Кума Лиса го чу, изскочи от дупката си и го посрещна:
— Кяв! Кяв! Кяв! Вълчо, ти ли си? Да знаеш как ми се хапва месце!
— Кви! Кви! Кви! — обади се и Порът. — От три дни не съм гризвал кокалче!
— Хайде — викна им Вълчо, — утре е Коледа: да идем в село, може да намерим нещо да понамажем гърлата си!
Но щом излязоха от гората, Лисанка се спря и впери поглед.
— Чакайте — рече тя, вижда ми се нещо откъм село. Я да се скрием и да видим какво ли ще е.
Скриха се и зачакаха. Ето ги и нашите бегълци — сами идат в устата им! Вълчо се хвърли и грабна Пуяка, Лисанка докопа Гъсока, а пък Порът разкряка патиците…
На утрото Петелът се провикна под прозореца на дядо и баба:
— Кукуриг-у-у-у! Дядо, бабо, ставайте. Коледа е вече.
Никога Петльо не беше пял толкова хубаво. Пръв се събуди дядото:
— Ставай, бабо — рече той, — стъкни огън, възвари вода, че нали днес ще колим Петля!
— Ох, ох — завайка се бабичката, стана полека и се залови да подклажда огъня. Но кладеше и плачеше.
— Защо плачеш, бабо? — попита я дядото.
— Че как да не плача! — отвърна тя. — Един петел си имахме и него ще заколим. Кой ще ни буди утрин? Кой ще ми кукурига цял ден по двора?
— Ами с какво ще отговеем, бабо?
— Иди у господарите, помоли им се за парче месо — ще го сготвим на сладка чорбица и ще отговеем.
— Право думаш, бабо — съгласи се дядото.
Стана, взе си тояжката и тръгна към господарите да измоли късче месо.
Петелът ги чу, изпляска с криле, изкукурига и тръгна към бунището. Но там нямаше никого — ни Пуяка, ни Гъсока, ни патиците. Само прасетата бяха подранили и търсеха къде да се зарият по на топло.
Две сестри
В нощта преди идването на Новата година земята е покрита с бяла снежна покривка. Горе на небето трепкат звезди, а долу блести снегът. Светло е като ден. Надалече се виждат черните сенки на дърветата. Сегиз-тогиз от близкото село се чува кучешки лай. Там хората спят и сънуват утрешния радостен празник.
Към полунощ, малко преди да звънне дванадесетия час, накрай селото излезе стара жена. Тя беше висока, суха и прегърбена. За да не падне от слабост, се подпираше с патеричка. Облечена беше в дрипи. От главата й се спущаха бели коси.
Тя крачеше, спираше се от време на време и гледаше напред, сякаш чакаше някого. След миг нещо профуча пред нея. На близкото дърво кацна бухал.
— Буху! Буху! — рече бухалът. — Какво? Заминаваш ли? Заминаваш ли?
— Заминавам — отвърна бабичката. И после попита: — А къде е сестра ми? Иде ли вече?
— Иде! — избуха бухалът. — Погледни напред. Ей там, хе-е-е!
Бабичката погледна. Далеч по равния сняг се мяркаше светлина. Светлината идеше все по-близо и по-близо.
Бабичката се спря. Срещу нея профуча шейна, возена от два елена. В шейната седеше млада, хубава жена. На главата й светеше корона. Златошита шуба подкрепяше русите й коси. Жената съзря бабичката и дръпна юздите на елените. Шейната спря.