Оттогава й излязло прякор Пияна Гана.
Лика-прилика
Отхрани мишката син — хубавец и личен. За нея по-кичен момък от сина й нямаше на земята. Дойде време да го ожени. Замисли се баба Мишана отгде снаха да си вземе. Искаше я хем да е по-горна от тях, хем да е прилика на сина й. Казаха й, че Слънцето е най-горно на света. Тръгна Мишанка към Слънчови двори. Намери Слънцето.
— Добър ден, цар Слънчо — дума му Мишанка. — Рекоха ми, че ти си най-горното на света. Даваш ли ми щерка си за снаха, че е лика-прилика на сина ми?
— Давам — дума Слънцето, — давам, ала аз не съм най-горното на света. По-горен от мене е Облакът: когато грея над земята, той ме затуля и сила нямам да го премина.
Отиде Мишанка при Облака.
— Добър ден, Облаче, ти си бил най-горен на света. Даваш ли щерка си за снаха?
— Давам — дума й Облакът, — давам, ала от мене има още по-горен — Вятърът. Кога духне той, дето иска, там ме отвява. Иди при него!
Отиде Мишанка при Вятъра.
— Добър ден, Вятърчо, ти си най-горен на света. Даваш ли ми щерка си за снашица?
— Давам — дума й Вятърът, — давам, ала и от мене има по-горен — Планината. Когато духна, тя ме спира! Върви при нея.
Отиде Мишанка при Планината.
— Даваш ли, Планино, щерка си за снашица? Ти си най-горна на света.
— Не съм, сестрице — отвръща й Планината, — не съм аз най-горна. Най-горна е Реката: когато придойде — цяла ме подрива. Върви при нея!
Отиде Мишанка при Реката:
— Добър ден, Реко-речице, чух, че си била най-горната на света. Дойдох щерка ти за снашица да искам.
— Бива — отвръща й Реката, — давам, защо да не я дам, ала не съм аз най-горната. По-горен от мене е Брегът.
Отиде Мишанка и при Брега.
— Аз ли — посрещна я той, — не съм аз най-горен, кумице. Най-горна е Къртицата. Рие ме, подрива ме и нищо не мога да й сторя.
Ето ти Мишанка при Къртицата.
— Дойдох щерка ти за сина да я искам, че са си лика-прилика. Даваш ли ми я?
— Давам — отвръща й Къртицата, — защо да не ти я дам, сестрице Мишанке, нали сме си открай време близки съседи.
Зарадва се Мишанка, възгордя се, запя, зацвърча. Разпрати калесари, свика кумове, сватове; вдигна тежка сватба до бога. Сбраха се попове; почна венчилото. А Мишанка стои зад младоженците и гледа: кожухът на булката същи кожух на зетя, сякаш са си братец и сестрица!
„Бре, що съм била проста и глупава — мисли си Мишанка, — тръгнала съм Слънцето да търся, Вятъра да гоня, когато сме си били лика-прилика с Къртичката: хем по-голяма от нас, хем съща като нас! Че има ли по големци от нас, две свати на света.“
Майстор Манаси
Живееше си едно време в наше село човек на име Манаси. Манаси нито ореше, нито сееше, нито жънеше. Пък и нищо си нямаше — нито нива, нито кон, нито крава. И къща нямаше — живееше по чуждите къщи. Имаше си Манаси дребен занаятец, с него изкарваше прехраната си: шивач беше, шиеше хубави кожени кесии за тютюн. Ей такива е, колкото ръкавица, съшити от триъгълни късчета кожа, обагрени с разни цветове. Отгоре кесията се стягаше с кожена връв, а на двата края на връвта висяха шарени ресни като корените на луковица…
Щом някой скъсаше или загубеше кесията си за тютюн, повикваше Манаси и кажеше:
— Хайде, Манаси, кесия да ми ушиеш!
— Каква я искаш? — пита Манаси. — С ресни или без ресни? С ресни струва три пъти по-скъпо.
— С ресни, с ресни бе, човече!
— Добре, но само че кожата ще си купиш ти и три дни ще ме храниш даром!
— Прието, майсторе, заповядай дома утре!
Запретва се на другия ден Манаси — шие, крои и за три дни кесията готова.
Днес у тогова, утре у оногова, най-сетне не остана в наше село човек без тютюнева кесия. Нямаше вече и хляб за Манаси.
— Ще зарежа вече това село! — каза си веднъж майстор Манаси. — Ще тръгна по света, пари да печеля, богат да стана.
Решено — сторено! Набучи майстор Манаси грамадни ножици в пояса си и замина. Стигна в непознато село, тръгна по улиците и се провикна из цяло гърло:
— Ха майстор шивач, ха-а-а! Всичко шия, всичко мога!
Чу го един човек, попита го:
— Майсторе, ами кожух знаеш ли да шиеш?
— Знам я, как да не знам? Всичко мога, всичко шия!
— Щом си такъв майстор, заповядай дома! Имам три овчи кожи: искам да ми ушиеш от тях кожух, дълъг до земята.
— Бива, господине, и по-дълъг може!
Въведоха майстора в къщи; седна, разположи се и рече:
— Сложете сега да хапнем!
Сложиха му гозба, нахрани се Манаси до пресищане.
— Постелете сега да спим, пък утре рано работа ще почнем!
Постлаха му мека постеля, легна, наспа се Манаси като младенец.