На утрото човекът го попита:
— Е, как е, майсторе, да донеса ли кожите?
— Почакай — важно отвърна майсторът. — Днеска ножиците си ще точа.
Измъкна Манаси тежките ножици от пояса си, точи ги, гласи ги — цял ден. Обядваха, вечеряха и пак легнаха да спят.
На утрото взе Манаси кожите, разпростря ги на пода, коленичи и се залови за работа. Мери — крои, крои — мери, чак до залез слънце.
— Е? — пита го човекът. — Ще стане ли дълъг кожухът?
Майстор Манаси се почесва по врата и важно-важно отговаря:
— Право да ти кажа, господарю, кожух няма да стане — кожите не стигат. По-добре ще е утре шарено кожухче да ти ушия. Без ръкави ще е, за под абата. Чудо ще стане!
Нямаше какво — съгласи се човекът.
На утрото майстор Манаси пак се залови за работа. Мери — крои, крои — мери, пак до залез слънце.
— Е, майсторе, как е, ще стане ли кожухчето?
— Няма да го бъде, чорбаджи!
— Че защо бе, майсторе?
— Кожите не достигат. Пък и да ти кажа ли, защо ти е кожухче, аба като имаш? По-добре да ти ушия аз на тебе едни дълги калцуни — хем краката ти ще топлят, хем коленете ти ще пазят.
Какво да прави човекът — съгласи се пак.
Но и за калцуни кожите не стигаха!
— Бре да се не види! Ами сега?
Най-сетне майстор Манаси рече:
— Слушай, господарю, кожух не стана, нито кожухче и калцуни. Но утре ще видиш каква чудна кесия за тютюн ще ти измайсторя!
Прехапа устни човекът и пак се съгласи. Вечеряха, спаха, станаха. Запретна се майстор Манаси и до вечерта кесията беше готова — с ресни и висулки, да й се ненагледаш!
Подаде я майсторът на човека, засука мустак и гордо-гордо изрече:
— Видиш ли, господарю, това се казва кесия: няма втора на света! Плащай сега, да видим какво ще платиш!
Човекът нищо не отговори. Той дръпна кесията, нахлузи я на Манасиевата глава, ритна го в гърба и рече:
— На такъв майстор — такава отплата! Отсега нататък да викаш вече не „всичко мога, всичко шия“, а — „каквото зная, това шия“. Разбра ли, пакостнико!
Най-хубавото птиче
Едно време и птиците пращали децата си да учат също като хората. Те си имали свои училища. Там малките птичета се учели как да хвъркат по-бързо, как да си намират храна, как да си вият гнезда — и всичко, каквото им трябвало в живота.
Една лястовичка и една врана живеели наблизо — били съседки. Веднъж лястовицата видяла, че враната бърза нанякъде.
— Накъде си се разбързала така, съседке? — попитала я лястовицата.
— Ох, остави се, съседке! — рекла загрижено враната. — Бързам за училище, храна да отнеса на вранчето си.
— Почакай, съседке — примолила се лястовичката. — Ела да ти дам да отнесеш храна и на моето лястовиче — бърза работа имам, не мога да я оставя.
Враната се съгласила. Изнесла лястовичката храната, дала й я.
— Ами какво е твоето птиче? — попитала враната. — Не го знам, по какво ще го позная?
— Не бой се — отвърнала лястовицата, — ще го познаеш. Гледай, което птиче е най-хубавото, то е моето!
Хвръкнала враната, изгубила се; отишла на училището. Минало така доста време — ето ти я, връща се пак. Посреща я лястовичката, пита я:
— Е, какво стана, съседке? Даде ли храна и на моето лястовиче?
— Ох, сестричке лястовичке, не знам какво да ти кажа — отвърнала враната загрижено. — Послушай какво нещо се случи: отивам аз на училището, нахраних моето вранче и взех да търся твоето лястовиче. Ти нали ми каза да търся най-хубавото и което е най-хубаво, нему да дам храната. Гледах, сестро, гледах, изгледах всичките птичета, но от моето по-хубаво не видях. И взех, че дадох нему и твоята храна.
Съдружници
Кума Лиса и Ежко-Бежко бяха съседи. Къщите им стояха една до друга, в храстите накрай гората. Мястото беше полегато. На припек срещу слънцето едва личеха две дупки — по-голяма и по-малка. По-малката беше Ежовата къща, а по-голямата — Лисанината. Ежко и Лиса се излежаваха през целия ден. Но щом зайдеше слънцето, и двама показваха глави от дупките си.
— Съседко Ежко, наспа ли се? — питаше Лиса.
— Буден съм вече, кумичке — отвръщаше Ежко весело. — Лъскам си бодлите. Ами ти готова ли си?
— Още малко. Изчистих си кожуха, ей сега ще среша опашката си и тръгваме.
След минута и двамата поемаха по месечината лов да ловят. Ежко търсеше мишки или малки птиченца по гнездата, а по някой път си хапваше и някоя заспала змия.
Лисана гонеше по-едър лов: пъдпъдъци, яребички, а случваше се да се пооблажи и в някой забравен кокошарник.
Така мина пролетта, дойде лятото, накрай зажълтя се и златната есен.
Двамата съседи добре се поминуваха. Наистина, веднъж Лиса насмалко да загине от пушка на ловци, друг път кучета оскубаха къдравата й опашка! А двама цигани малко остана да одерат на Ежко бодливата кожа. Но това бяха дребни премеждия, които само веселяха безгрижните съседи.