Една вечер Лиса каза на Ежка:
— Хайде, Ежко, да крадем грозде. Узряло е вече. Много ми се хапва.
— Ех, кумице — отвърна Ежко замислен, — и аз много обичам да си хрусна грозде, но страх ме е да не ни погне пъдарят.
— Ще бягаме! — отвърна Лиса.
— Но аз не мога да бягам бързо, ще ме хване.
— И да те хване, кумчо, аз ще те спася — знам хиляда хитрини.
— Аз пък знам само трички, но са добрички.
— Щом е така — да тръгваме.
Отидоха в лозето. Хапнаха, какво хапнаха и отведнъж — трак! — Лисана в капана се хвана.
— Бре, ами сега? Казвай, Ежко, хитрини — отиде ми кожухът!
— Е, кумичке, че нали ти ми се хвалеше, че знаеш хиляда хитрини. Помогни си!
— Знаех, кумчо, знаех, но от страх всичките забравих.
— Слушай сега, кумице. Когато видиш, че иде пъдарят, ти сама го повикай още отдалече.
— За да ми одере кожата ли! — разсърди се Лисанка.
— Не бе, кума, но когато дойде, ти му разкажи уж, че си дошла да пазиш гроздето и капанът те хванал.
Скри се Ежко и гледа. Ето го иде пъдарят. Кума Лиса го вика отдалече:
— Ей, чичо пъдарко, тука, тука съм, ела да ми помогнеш.
— Що щеш, Лисо, в лозето? Грозде си крала, а? Казвай!
— А, грешиш, пъдарко, аз грозде не ям, кисело е още. Ами видях снощи, че влязоха в лозето яребици. Рекох да ти помогна и като ги гоних, не съгледах капана.
Повярва й пъдарят, пусна я. Избяга Лиса.
Мина, какво мина, пак й се прияде грозде.
— Хайде, Ежко, за грозде.
— Забрави ли, съседке, капана?
— Знам го вече де е — не може ме хвана.
Ето ги пак в лозето. Този път от горния край влязоха. Ядат и се подсмиват на пъдаря. Не щеш ли — трак! — втори път Лиса в капана!
— Сега вече загинах, кумчо — казвай хитрини — примоли се Лиса на Ежка.
— Ами твоите хиляда, кумичке, за кога ги пазиш!
— Не хиляда — една не остана, щом тракна капанът.
— Престори се на умряла — каза й Ежко и втората си хитрина.
Легна Лисана, престори се на мъртва.
Дойде пъдарят, погледна я, ритна я с крак и рече:
— Ехе, Лисо, така му се пада на такъв като тебе, който хем краде, хем лъже!
Откачи я от капана, довлече я и я хвърли зад колибата. Това и чакаше Лиса — скокна и дим да я няма.
Измина месец, забрави Лиса капана и ето я пак при Ежко.
— Хайде, Ежко, за грозде.
— Луда ли си, кумице? Щом тракне капанът, пак ще забравиш хитрините.
— Не бой се, Ежко, този път ще те водя в друго лозе, дето няма капани.
Помами се Ежко — тръгна пак. Дойдоха до едно стръмно лозе — отдолу зид. Скочиха вътре и се заловиха на работа. Ядат и се хокат — защо и по-рано не са идвали все тука, та сладко да си похапват.
След малко се зададе пъдарят, залаяха ловджийски псета.
— Бягай, Ежко, да бягаме!
Скочи Лиса през зида, обърна се — Ежка го няма: не може да скочи през зида.
— Казвай, кумице, хитрини!
— Ех, кумчо, хиляда знаех, една не остана в ума ми.
— Пренеси ме!
— Не мога, много си бодлив, ще ме убодеш.
— Е, тогава сбогом, кумичке, виждам, че ще се мре, ами ела поне да се простим и подай си ухото да ти прошепна и третата си хитрина — може да ти потрябва някой път.
Наведе се Лиса, подаде си ухото през зида. Ежко лапна ухото и сключи зъби. Изквича Лиса, припна и понесе Ежка на ухото си, а зад нея пъдарските кучета. Беж, беж, та чак до къщите им. Пусна се Ежко от лисиното ухо, сви се на кълбо и гледа под око.
— Е, как е, съседке, харесва ли ти третата ми хитрина?
— Бива си я, кумчо, харна си е за тебе, но аз други път с такъв хитрец за грозде не тръгвам — отвърна ядосана Лиса, като търкаше с крак разкървавеното си ухо.
Циндил-Пиндил и Джаста-Праста
Една вдовица имаше две дъщери близнаци, с две чудни имена. Казваха ги Циндил-пиндил и Джаста-праста.
Двете момичета никак не си приличаха. Джаста-праста беше ниска, пълничка, с черни коси и черни очи; Циндил-пиндил — тънка, висока, с руси коси и сини като синчец очи.
Джаста-праста беше приказлива, весела и засмяна, а Циндил-пиндил — мълчалива и замислена.
И по работа двете момичета бяха съвсем различни.
Майката, каквото и да наредеше на Джаста-праста, тя тутакси се хващаше за работа.
Наистина случваше се в бързината нещо да счупи, нещо да разлее, но работата пак ще се свърши навреме. А Циндил-пиндил заставаше права пред нещата, гледаше ги жално-жално и не смееше да ги пипне от страх да не повреди нещо.
Най-после двете момичета станаха моми. Един ден майка им ги повика. Тя даде на Джаста-праста голямо парче сукно, ножица, игла и конци. Даде още толкова на Циндил-пиндил и рече: