При тези думи той извика началника на стражата и му заповяда да хванат момъка, да го затворят в подземията на двореца и да го мъчат, докато признае, че е бил приятел на княгинята и заради нея е дошъл тайно в двореца.
Гостите се изплашиха и побързаха да напуснат двореца. Царицата напразно се молеше на мъжа си да освободи невинния момък. Това още повече ядоса княз Перизана.
„Тя го обича, затова толкова се застъпва за него“ — мислеше той и заповяда да я отведат в спалнята й, като турят стража пред вратите.
А на другия ден верни слуги изнесоха тайно в полунощ два трупа от двореца и ги хвърлиха в морето.
Така загинаха невинната княгиня и бедният момък.
Царят, бащата на княз Перизана, когато научи какво е направил неразумният му син, легна болен от скръб и мъка. Той не пожела да види сина си, но когато разбра, че наближава последният му час, прати да повикат княза и му рече:
— Сине Перизане, ти погуби две невинни души. Аз умирам. Ако имах други деца, щях да те лиша от престола, но сега ти оставаш мой заместник в царството. Помни, че само с разкаяние и добри дела можеш да изкупиш греха си. Оставям ти за помощник верния си пръв съветник — стария и умен Халмир. Съветвай се за всичко с него и знай, че няма да сбъркаш. А ако тръгнеш по лош път, да бъдеш проклет.
Така изрече болният старец, клюмна немощна глава и почина. Тогава на престола се възкачи цар Перизан. Но вместо да послуша мъдрите думи на баща си, той тръпна по пътя на злото и омразата. А най-голямата му злоба беше против стария везир, Халмира.
— Нима изкуфелият Халмир е по-умен от мене — казваше си той, — та баща ми поръча за всичко него да питам и него да слушам?
И все търсеше как да огорчи добрия старец. Един ден той го повика при себе си и му заговори с ядовита усмивка.
— Слушай, Халмире — каза му той, — ти знаеш, че невярната ми жена получи каквото заслужаваше. Заради нея не искам да стоя цял живот неженен. Повиках те да ми посочиш жена за царица. Нали помниш, че татко поръча тебе да питам за всичко. Казвай кое момиче от царството ми е най-достойно за царица.
Бедният старец изтръпна. Той знаеше, че която и да бъде, не я чака добро при цар Перизана. Затова скръсти ръце на гърди, поклони се и отвърна смирено:
— Синко, помня думите на баща ти, покойния наш цар. Готов съм да ти помогна във всичко друго, но не и за женитба. Когато мъжът избира невяста, трябва да пита за нея не хората, а сърцето си.
— Добре, добре, старче — прекъсна го със същата зла усмивка царят, — тогава ще послушам сърцето си и ще се оженя за твоята дъщеря Саламина! Одобряваш ли избора ми?
Наистина везирът имаше само две рожби: съвсем малко невръстно момченце и Саламина, дъщеря му, вече за женене. Нея познаваха и обичаха всички не само за красотата й, а защото беше най-безгрижното и весело момиче в царството. Тя обичаше игрите, песните и смеха. Дори когато баща й насълзен й обади за царската воля, тя пак не се натъжи.
— Защо плачеш, татко? — отвърна му тя радостно. — Откъде знаеш, че не ми е съдено с игрите и смеха си да развеселя и смекча коравото сърце на цар Перизана. Иди му кажи, че с радост приемам да му стана съпруга.
Когато ги венчаха, тя поиска от царя само едно обещание — че ще й позволи да вземе при себе си и Мерука, малкото си братче.
— Татко е стар вече и не може да се грижи за детето — рече му тя.
Царят се навъси, но не можа да отклони първата молба на младата си жена.
И откакто влезе в двореца Саламина, като че ли там ден и нощ грееше ново слънце. Всички бяха весели, радостни, щастливи. Мрачен и невесел беше само царят.
— Аха — мислеше пак той, — изглежда, че аз съм бил причина да мълчат я да не се радват досега. Трябваше да дойде тук това чуждо вятърничаво момиче, за да повеселеят всички. Те скоро съвсем ще забравят, че аз съм още тук цар и заповедник.
Наистина, всички като че ли бяха забравили царя. И не само в двореца беше така. Когато царят и царицата напущаха двореца било на разходка или по големи празници, народът гледаше само царицата, кланяше й се, благославяше я и радостно я поздравяваше. Стигаше само царицата да повдигне булото си и да се усмихне весело — радостни викове и песни заглушаваха улиците.
Тогава царят заповядваше да бият с камшици народа, отваряше си път и се завръщаше ядосан в двореца. След такива случки по цели дни не проговорваше на царицата. Напразно го посрещаше тя радостна, смееше се и опитваше да развесели и него. А веднаж се реши да го попита от какво е недоволен.
— Не вярвах, че си толкова лукава — отвърна й царят с горчива усмивка. — Сама подбуждаш народа да ме мрази, а пък още ме и питаш защо съм недоволен!