— Дъщи, пораснахте вече — срамота е все аз да ви шия и стягам; пък и очите ми недовиждат. Ето ви плат, ето ножици и конци — заловете се и ушийте си нови рокли за Великден.
Джаста-праста не чака подкана. Грабна плата и се залови за работа. Крои, ши и разпорва — пак крои и пак ши и най-после роклята беше готова.
А Циндил-пиндил така си остана пред плата, не смееше да го пипне от страх да не обърка нещо. А когато се залови на работа, отмерваше всеки бод, пресмяташе по двайсет пъти и роклята й все не беше готова.
Но ето че зазвъняха гергьовските камбани — дойде празникът. Изви се лудо хоро сред селото. Джаста-праста надяна новата си рокля и припна към хорото. Наистина едната й пола висеше накриво, единият ръкав по-къс от другия, но кой ти гледа!
Джаста-праста се хвана на хорото и затропа ситно-ситно…
А пък горкичката Циндил-пиндил нямаше рокля за пред света. Тя застана дома, зад плета, гледаше жално-жално към хорото, а от сините й очи капеха едри като бисери сълзи.
Оттогава на света все тъй, казват, е било то: Циндил-пиндил — зад плета, Джаста-праста — на хорото.
Жаба и плъх
Един плъх и една жаба бяха съседи. Жабата живееше в реката до брега, а плъхът — на самия бряг. Срещнаха се, сприятелиха се, обикнаха се.
Полека-лека взеха да си помагат един на други. Жабата често изпълзяваше на сушата и ходеше на гости на плъха, да си похапне житни зрънца и сухи плодове. Други път плъхът слизаше до водата и жабата го гощаваше с мухички и вкусни червейчета.
Но свършиха се наоколо житните зрънца и плъхът почна да гладува. Един ден той слезе до водата и повика жабата.
— Моля ти се, жабке-съседке — рече й той, — пренеси ме на отвъдния бряг, там има много житни зрънца, ще похапна и на тебе ще донеса.
— Бива, бива, плъхчо, нали сме съседи, ще си помагаме. Ела да те пренеса.
Подложи гръб жабата, възседна я плъхът и хайде на отвъдния бряг.
Вечерта ето го плъха, пак вика от брега:
— Пренеси ме, жабке-сестричке, на другия бряг, у дома ми!
Подложи гръб жабата, пренесе го назад у дома му.
Ала услади се житцето на плъха и почна всеки ден да кара жабата да го носи отвъд и да го връща дома му. Щом съмне, и плъхът викне от брега:
— Пренеси ме, жабке, отвъд! Пренеси ме, жабке, отсам!
И жабата все подлага гръб, носи го ту отвъд, ту отсам през широката река. Най-сетне й дотегна да го мъкне насам-натам и взе да мисли как да се избави от досадния съсед. Мисли, мисли и науми да го удави, та да се отърве от него.
„Ще го вържа — каза си тя — с як конец през кръста, а другия край ще вържа за краката си и ще го дръпна под водата; там ще му е краят!“
Ето ти го плъха на утрото пак на брега.
— Моля ти се, жабке-сестричке, пренеси ме на отвъдния бряг, житце да си хапна.
— А, а, плъхчо, не може, духа, силен вятър, много е бурна реката, ще паднеш да се удавиш — лъже го жабата.
Но гладният плъх не се плаши.
— Ти ме вземи, жабке, пък аз ще се държа здраво.
— Не, не, по-добре е да те вържа за себе си, да не те духне вятърът във водата.
Съгласи се плъхът. Върза го жабата през кръста, върза конеца за крака си и понесе плъха на гръб. Но щом стигнаха досред реката, гмурна се жабата под водата и повлече плъха надолу. Сети се плъхът каква е работата и почна борба, не му се мреше! Дърпа се нагоре, цвърчи, маха с опашка за помощ…
Не щеш ли, за беда в това време над реката прелетя щъркел. Тъкмо отиваше лов да търси за щъркелчетата си. Той видя, че се дави плъхът в реката, спусна се, грабна го и го понесе към небето. Но нали жабата беше завързана за крака му — понесе и нея!
Стигна щъркелът до гнездото си и гледа — жаба в краката му! А може ли щъркел жаба да види и да я отмине! Пусна той плъха и погна жабата. Настигна я, клъвна я, отхапа конеца и почна да я гълта. А през това време плъхът се шмугна между дългите му крака, изскочи от гнездото, спусна се надолу и — беж да го няма!
Свря се плъхът в една дупка до стъблото, гледа как щъркелчетата гълтат жабата и си шепне:
— Мри сега, жабо-кекерице! Така ти се следва: който другиму гроб копае, сам пада вътре!
Живият пън
Малкият Сашко седна на коленете на баща си, прегърна го през шията и рече:
— Казвай сега, татко!
— Какво? — попита бащата зачуден.
— Забрави ли? — обади се и Милка. — За кютюка, нали обеща миналата неделя, че можеш да разкажеш приказка и за него?
— Аха, я гледай, забравил съм. Добре, ще ви разкажа, но почакайте да намисля.
Бащата тури пръст на челото си, помисли и започна.