Палячо беше седнал на ръба на сандъчето, метнал крак върху крак. Той не беше вече с меко атлазено тяло, а голям и як като палячо от цирка. Зад него стоеше Милка, кокетно облегната на капака. Срещу тях беше застанал Мечо, изправен на задните си крака, и той голям колкото мечките от Зоологическата градина, а зад него се тълпяха останалите.
Всички говореха като живи хора.
Първо почна гуменото момче.
— Стефка е лошо момиче! — каза то. — Защо сте се разплакали толкова за нея. Тя ми откъсна ръката още когато бях малко бебе!
— А на мене извади пискунчето и сега не мога да свиря! — каза гуменото момиченце и посочи голяма дупка на корема си.
— А къде са опашката ми и крачето? — викна кучето.
— Ами моите уши къде са? — изръмжа Мечо.
— Ах, нищо не ви е вам! — измяучи котенцето. — Ами къде са синчетата, сините ми очици? Нали тя ги откъсна и оттогава съм сляпо и не виждам света?
— Ами моята престилка — заплака Милка, — нали тя я сряза с ножиците на майка си?…
Стефка изтръпна. Всичко, което разказваха куклите, беше вярно. Но ето че някой заговори полека с дебел глас. Стефка надникна и отстъпи още по-зачудена. Говореше голямата гумена топка. Но сега тя имаше глава и две тънички крачета.
— Приятели — почна топката, — аз съм страдала най-много от палавата Стефка. Нали тя по цял ден ме риташе по корема, блъскаше ме в стената, а веднъж насмалко щеше в реката да ме удави… Но аз не й се сърдя. С нея аз тичах по двора, гледах слънцето и света. А пък отсега ще лежа на тъмния таван, затворена като вас в тясното сандъче… Ох, ох, ох! Горко ми!
— Горко! Горко ни! — заплакаха и другите.
Стефка не можа да се сдържи. Тя се втурна в стаята и завика:
— Тук, тук съм, миличките на кака! Не плачете, не ми се сърдете…
Чуха се викове: „Ооо! Аа! Еее…“ — и Стефка се намери включена в косматите прегръдки на Меча. Но той я стискаше толкова силно, че тя сети как се задушава в лапите му и взе да вика с все сила:
— Мечо, пусни ме! Мечо, Мечо, пусни ме!…
— Стефке! Стефке! — чу тя глас над себе си, но не гласа на Меча, а на майка си. Майка й я дръпна за рамото и Стефка отвори очи.
Над нея беше се навела майка й и я будеше:
— Стефке, защо викаше: „Мечо! Мечо!“ — засмя се майка й. — Хайде ставай, съмна се, ще те водя на училището. По-скоро, че ще закъснеем…
Стефка се събуди, скочи, но още дълго й се струваше, че слуша гласовете на оживелите си играчки.
Елхичката
Вечерта, преди да си легне, малката Милка надникна на балкона. Там стоеше в ъгъла елхичката. Но тя не светеше както по-рано. Празниците бяха изминали и Дядо Мраз беше прибрал всичките украшения. Нямаше вече нито стъклените гъбички, ни червените ябълки, нито лъскавите райски птици и смешни палячовци и куклички.
Милка се прибра в стаята си и легна, но дълго не можеше да заспи. Пред очите й стоеше оголената елхичка. Тя задремва, пробужда се и в ума й все още се мяркаше елхичката. Какво ще стане сега с нея, горкичката, като няма вече украшенията й? И защо Дядо Мраз не е прибирал и нея заедно с тях?! След малко Милка неусетно заспа. Тя не помнеше колко време е спала, но изведнъж я пробуди жален вик:
— Помощ! Помощ, Милке, загивам! — пищеше някой в стаята.
Милка отвори очи и видя зачудена, че до креватчето й стои някакво непознато момиче. То бе чудно девойче — стройно, високо, облечено в широка зелена дреха и със странна шапка на главата. Но това не беше шапка, а посребрена стъклена коронка, с високо копие отгоре, също каквато беше стъклената ябълка на върха на елхичката. Но ето че и дрехите й не бяха съвсем човешки, а сякаш изтъкани от тънките иглички на елхичката.
Девойката се раздвижи и вдигна нагоре двете си ръце. Чудно — и ръцете бяха не като човешки ръце, а повече приличаха на прострените клончета на елхичката.
Но преди Милка да се опомни, момичето се притисна до нея, извърна плахо глава към вратата и отново запищя:
— Помощ, Милке, помощ, загивам!
Милка много се изплаши.
— От кого се боиш! Защо плачеш, момиче? — запита я тя разтреперена. — И коя си ти?
— Не виждаш ли, Милке, аз съм вашата елхичка — рече зеленото момиче. — Твоят татко е решил да ме заколи… Искам да се върна в гората, при сестричките си… Ето го… ето го, иде!
Наистина, вратата изпращя и в стаята се втурна Милкиният татко с голям нож в ръката. Той идеше право към момичето. Милка скочи и прегърна момичето.
— Татко, татко, недей! — замоли се тя.
Същия миг отвори очи и разбра, че е спала. В стаята нямаше никого.