В това време отгоре тичаше към тях друга жена. Тя беше Кера. Като видяла бурята, захвърлила сърпа и затичала към село да прибере децата си.
Райка я забеляза.
— Тичай, Керо, по-бързо! — извика й тя. — Грабвай Калинка, а пък аз ще нося Митко.
По-нататък ги посрещнаха и други хора. Помогнаха им да излязат на по-високо, пред общината.
Там Кера избърса разплаканите си очи, грабна бързо Райкината десница и я целуна.
— Како Райке, прощавай! Грешна съм пред тебе много…
Райка отдръпна кротко ръката си.
— Нищо, Керо, всички грешим.
— Не е тъй то, како Райке, виновна съм, корила съм те много пъти.
— Ех, по-млада си, Керо, затова… Добре, че най-после го разбра ти! Човек от човека нужда има: трябва да си помагаме.
От този ден двете съседки си живееха като две родни сестри. А на Митко и Калинка стринка им Райка им беше като майка.
Малкият спасител
Настъпваше есен. Нощите започнаха да стават студени. Листата на дърветата в гората взеха да пожълтяват. Хората от селото тръгнаха по гората да секат листеници. Те се качваха по високите дъбови дървета и осичаха по-младите листнати клони. След някой ден, когато зелената шума позасъхнеше, склаждаха клончетата между оголените клони на дърветата като копи сено. Така листниците се запазваха зелени през зимата за храна на добитъка.
Един ден бай Найден се върна от селската ковачница и донесе голяма брадва, наточена като бръснач. Той впрегна воловете, тури брадвата в колата и се приготви за път.
— Керо — извика той на жена си, — нагледвайте с Боча Царевицата на хармана, да я не кълват кокошките, а пък аз ще отида в гората да сека листници. Заесенява се вече, няма време за губене.
Там беше и Бочо, момченцето му, ученик от първи клас.
— Татко, искам и аз да дойда с тебе в гората! — извика той. — Вземи ме; следобед нямаме училище.
— Стой тук и помагай на майка си! — сърдито отвърна бащата. — Защо си ми в гората?
— Найдене, че вземи и детето да се поразходи! — обади се майката. — Все ще ти помогне нещо.
— Ще помогне… само за беда!… Хайде, нека се качва! — рече бащата и Бочо се метна в колата.
Щом стигнаха в гората, бащата се залови на работа. Най-напред отсече две дълги прави дървета, които му трябваха за някаква домашна потреба. Изкастри ги добре, като остави само на върховете по един чатал. Подире закачи брадвата на пояса си, полази по едно разклонено дърво и се залови да сече листници. След малко земята се покри с отсечени зелени клончета. На дърветата останаха само къси голи клони, които стърчаха като протегнати към небето ръце.
Бащата окастри така много дървета. Като се умори, слезе и седна под едно високо дърво да отпочине. Той сви цигара и запуши. Бочо дойде при него. Като допуши цигарата, татко му каза:
— Бочо, остава ни още ей това дърво. Него ще окастря съвсем гладко, а върха му ще оставя цял, за да израсне право нагоре.
Бащата стана, качи се и почна да кастри дървото. Бочо го гледаше отдолу. Но по едно време той видя, че татко му се преметна, и момчето не разбра какво стана. Забеляза само, че брадвата блесна на слънцето и полетя надолу, а татко му увисна на по-долния отсечен клон. При падането поясът му се закачи на клона. Поясът взе да се развива, но татко му улови краищата, привърза ги и остана да виси така високо над земята. Не можеше да си помогне нито с ръцете, нито с краката. Нададе вик за помощ.
Горкото момче се разтрепера от страх. Какво да прави? Как да помогне на баща си? Брадвата при падането беше се забила в калната пръст, обърната с острото нагоре и точно под баща му. Ако той се откъснеше, щеше да падне право върху острата брадва.
— Бочо, Бочо, отмахни брадвата настрана! — завика баща му отгоре.
Детето се спусна и я измъкна.
— Бочо! — извика пак татко му. — Я опитай дали можеш довлече тук едно от отсечените дървета. Виж, което има по-дълъг и по-як чатал на върха.
Бочо се затича и улови едното дърво. Но то беше много тежко; не можеше да го вдигне цяло. Тогава той го привърза с ремъка си, подложи рамо и го повлече. Със сетни сили го домъкна до дървото, на което висеше баща му, и с още по-голяма мъка се залови да го изправя нагоре по него. Половин час се труди детето. Потъна в пот, рамото му се израни от грапавото дърво. Но най-сетне го изправи дотолкова, че баща му можа да стъпи на него, улови се за клона, после за стъблото и се спусна надолу. Там той легна по гръб, докато отпочине. След това стана и прегърна Боча.
— Мило дете — каза му той, като го милваше по лицето с коравата си ръка. — Знаеш ли, че ти ми спаси живота? Тук щях да загина, ако не беше ти да ми помогнеш!