Донесоха вода и поляха Шишка от глава до крака.
— Турете го сега ей там, да поспи и ще оздравее — смееше се добрият старец, — който краде грозде и скритом пие вино, така му се пада!
След час Шишко се пробуди и засрамен, се огледа наоколо.
— Къде съм? — попита той, а Смехурко му се изсмя:
— Не виждаш ли? Доведохме те да попееш на дяда игумена…
Оттогава всички му думаха вече Пиян Шишко.
Панковият грях
Още от онзи ден, когато Панко изправи стълбата под стряхата на тяхната къща и открадна от ластовичето гнездо две малки ластовичета, все нещо му беше чоголно на душата. Затвори ги в старата клетка, която намери на тавана. Скри клетката с малките ластовичета в плевника и се залови да ги отгледва. Сипваше им вода в човките, ловеше им мухи и пеперудки.
Но птичетата едва приемаха храната, слабееха, не чуруликаха весело и очите им бяха все навън.
Тази тайна знаеше само майка му. Увещаваше го да ги пусне на свобода, но той не я слушаше. Най-сетне наближи есента. Щъркелите взеха да се вият по небето на големи ята. Също и ластовичките кацаха по телеграфните жици на дълги редици и все като че се наговаряха за нещо.
— За дълъг път се стягат! — рече един ден Панковата майка. — Слушай, Панко, да пуснеш ластовичетата при дружките им. Стига си ги мъчил. Ще умрат тук през зимата от студ и глад. Ластовичка в клетка не живее, чедо.
Подире майка му се засмя и му каза уж на шега:
— Ти държиш ластовичетата затворени, а не мислиш, че майка им може да те прокълне! Ти знаеш ли, че едно време ластовичката е била млада невяста. Мъчила я много злата й свекърва. За да се спаси, тя се превърнала на ластовичка…
— Ехаа! Лъжеш! — отвърна Панко.
Но до вечерта в ума му бяха все майчините му думи. Вечеряха, легнаха да спят, но Панко дълго не можа да заспи. В ума му все се въртяха думите за ластовичката и невястата. „Ба, излъга ме! — повтори си той пак. — Хич може ли жена да се превърне на птичка!“
Така се насърчи той и се приготви да спи. Но в същия онзи миг му се стори, като че видя как вратата се открехна и в стаята влязоха две големи черни сенки. Докато се опомни, ето че и стаята светна като денем и над леглото му се надвесиха две страшни същества — наполовина хора, наполовина нещо като птици. Като че ли бяха два големи черни гарвана! В ръцете им лъщеше по едно дълго, остро копие.
Панко се огледа, ала наоколо нямаше никого — ни баща му, нито майка му, нито по-малките братчета и сестричета. Опита се да извика, но гърлото му като че беше се схванало. А гарваните човеци се наведоха още по-ниско над него.
— Гра! Гра! Гра! Панко, ставай! Ставай! — викна му единият.
— Гра! Гра! Гра! Бързо! Бързо! — грозно повтори и другият. — Хайде, при Великия съдник ще те водим!… Бързо! Гра! Гра!
Панко се сви заледен в леглото.
— Аз… аз… не искам… — промълви той разтреперан.
— Гра! Гра! Гра! Ха! Ха! Ха! — изсмяха се чудовищата. — Не искаш ли?! — И Панко сети как две студени копия допряха до гърдите му. — Гра! Гра! Ставай! Бързо! Бързо!
Панко скочи и тръгна навън с подкосени крака. Те преминаха двора: Панко напред, а двамата с копията зад него. Минаха покрай обора, стигнаха до голяма врата и влязоха през нея. Отначало той помисли, че влизат през вратата на техния плевник. Но като се взря, разбра, че са в дълбока пещера и че на дъното чакат други, още по-чудни същества. Приближиха до тях. Панко видя нещо като трон и че на него седи някой прегърбен и наметнат с пъстро наметало, като че ли от орлова перушина.
— Пиуу! Пиуу! Този ли е, майко ластовичке? — попита гърбавото същество, като се изви, надясно.
Панко също погледна нататък и се смая! Той едва сега забеляза, че там стоят наредени други шест същества, още по-чудни. Те бяха две големи и четири по-малки. Всички бяха еднакви. Стояха прави и неподвижни. Те пък приличаха на някакви туркини. Лица не се виждаха. Облечени бяха отдолу със снежнобели дрехи, а отгоре, от глава до крака, ги покриваше дълга черна дреха като фередже.
— Чивик! Чивик! Чивик! — отвърна една от големите. — Този е, Велики съднико. Той открадна двете ми сладки дечица и ги крие в техния плевник, цял ден на тъмно, затворени в тясна клетка. Ние живеем в дома му. Там е къщата ни, под стряхата им. Ние пазим бобовите им вейки и зеленчука от вредни буболечки. Ловим пакостните сини пеперудки по ябълките, а той иска утре да разтури къщата ни… Съди го, Велики съдниче! Осъди го!
— Пиуу! Пиуу! Нека така да бъде, клета майко. Осъждам го! — викна гърбавият с мантията. — Водете го, мои черни стражари! Водете го и изкълвете носа му и ушите…