Изведнъж сухите дъбови листа пламнаха. Над огнището се издигнаха високи червени пламъци. Те бързо обхванаха цялата вършина. Запали се и общият куп дърва. За миг къщата се изпълни с пушек. Пламна и рогозката, и струпаните наблизо дрехи. Двете изплашени деца скочиха, спуснаха се с писък към вратата и я задърпаха силно. Но напразно — тя беше заключена отвън.
В това време майка им седеше у съседката си и приказваше спокойно с нея. Но ето че по двора се чуха викове. Двете жени се вслушаха и Мариница скочи пребледняла. Навън някой викаше, колкото му глас държи:
— Тичайте, бре хора, тичайте!… Гори Маринчината къща!
Бедната жена изпищя и се хвърли навън. Щом стъпи на прага, тя видя, че целият й двор е осветен като денем. Из комина на къщата и около стрехите се подаваха буйни пламъци. Тя припна нататък, закъдето тичаха и другите хора от селото.
Мариница стигна първа пред къщата и откачи желязото на вратата. Изплашените хора завикаха, но тя не ги чуваше и се хвърли в горящата къща…
Минаха няколко минути. Всички мислеха, че жената вече гори вътре.
Но, докато решат какво да правят, из вратата изскочи Мариница. Тя носеше на ръце двете си полуживи, задушени от пушека деца. Картината беше страшна. Част от дрехата и косите на жената горяха. Посрещнаха я хора. Някой я плисна с ведро вода. Тя падна примряла на земята, като не преставаше да вика:
— Децата ми!… Спасете миличките ми дечица!
Но като по чудо двете деца бяха съвсем здрави, само с малко опърлени лица и замаяни от лютия дим.
Добри хора вдигнаха нея и децата й и ги пренесоха у съседите.
Мариница лежа болна от раните си цял месец. А когато оздравя, настани се да живее у едни свои роднини. Макар че я постигна голяма беда, тя беше щастлива, че спаси живи и здрави децата си.
Джуджетата под пряспата
Когато Лаком Шишко се напи и стана за смях пред всички жители на гората, беше гроздобер и краят на есента. Наскоро окапаха листата на дърветата и утрин по тревата взе да пада ледена слана.
Седемте джуджета: Дългобрадко, Смехурко, Кривозъбчо, Куцльо, Рошлю, Мустакатко и Пиян Шишко, се прибраха в къщичката си, препълнена със зимовище. Само в добро време те излизаха да се припичат на топлото есенно слънце.
Щом мина Димитровден, на следната седмица сняг покри гората. Оттогава джуджетата седяха покрай огнището, разказваха си приказки, пееха песнички, играеха весели игри или пък се занимаваха с домашна работа. И не сетиха кога дойде средата на зимата.
Един ден Дългобрадко извика на братята си:
— Ей, знаете ли, че утре е Нова година, а пък ние още нямаме сурвакници!
— Вярно! Вярно! — развикаха се и другите. — Нали утре в манастира ще ни чакат да ги сурвакаме, както всяка година.
Тогава Смехурко скочи и заяви:
— Аз ще ви намеря сурвакници. Знам на едно място дрянов храст с чудесни клончета.
— Ама да не е далече, да се изгубиш из гората? — попита Дългобрадко загрижено.
— Аз знам пътя и довечера рано-рано съм тук със седемте сурвакнички — провикна се Смехурко.
Той облече кожуха си, дръпна качулка на глава, нарами брадвичка и тръгна навън.
Но догдето стигне до храста и отсече клончетата, се спуснаха облаци, заваля сняг и скоро се превърна в люта веявица. Смехурко едва стигна назад досред път, натоварен със сурвакничките и брадвата. Пътеките бяха засипани, издигаха се вече и преспи. Той разбра, че не ще може да се върне дома, и потърси място за нощуване. Намери дълбока хралупа в едно дебело дърво. Влезе в хралупата, запуши входа с една голяма суха дъбова кора и я подпря отвътре с брадвата. Съблече кожуха, загърна се в него и се приготви да нощува.
На утрото бурята беше утихнала. Смехурко излезе, грабна сурвакниците и пое към дома. По пътя той подскачаше из преспите и весело се смееше:
„Какъв ли страх са брали тази нощ за мене братята ми!“ — мислеше той.
Но когато стигна до дъба пред къщата, спря и се огледа.
„Бре, да се не види! Къде е нашата къща? Дали не съм сбъркал пътя?“ — зачуди се той.
До дъба, тъкмо на мястото на къщичката им, се издигаше висока снежна пряспа.
„Сигурно веявицата е затрупала братята ми! — помисли той. Погледна нагоре и видя, че над пряспата се издига стълб дим. — Тука са! Живи са! — извика той радостно. — Щом пуши, те ще имат и дърва да се топлят. Ами как да им помогна сега?“
Смехурко свали товара и се замисли:
„Чакай, ще питам Зая, той е по-хитър, може да ме научи нещо“.
Но Заю го нямаше. Той беше изскочил вече по гората.