„Тогава ще потърся Катеричката!“ — реши Смехурко и се покатери по дървото. Горе, в един прогнил клон на Зайовото дърво, спеше Катеричката. Смехурко се наведе над дупката й и извика:
— Ей, кумичке, спиш ли? Я излез по-скоро!
— Кой е? Кой ме буди толкова рано? — обади се Катеричката.
— Аз съм, Смехурко. Излез, Катеричке! Нашите тази нощ ги затрупала пряспа…
Катеричката изскочи.
— Не бой се, Смехурко, ще я наредим.
— Ами как? — проплака Смехурко.
— Тази работа ще я свърши Глигана. Отивам да го повикам.
И без да дочака отговор, тя се стрелна между дърветата. Смехурко слезе. Долу го чакаше Заю.
— Какво е станало бе, Смехурко? Къде побягна Катеричката?
— Ох, Зайо, не питай — тази нощ пряспа затрупала пашите. Бях в гората за сурвакници. Спах в една хралупа. Катеричката отиде да вика Глигана да помага.
— Чакай! — изврещя Заю. — Аз пък ще доведа Елена. Той ще рине с големите си рога… Ей сега го срещнах.
Припна и Заю да доведе Елена. Не мина час и пред пряспата бяха и Елена, и Глигана. Елена вървеше напред и отваряше път с широките си рога, а след него Глигана доразриваше и отваряше пътеката. Катеричката пък се качи на дъба, наведе се над комина и викна с все сила:
— Ей, Дългобрадко, Куцльо, Шишко, не бойте се! Помощ иде! Отваряме ви! Тук сме всички! Ту-у-ук!…
След малко се показа и вратата, а на вратата — джуджетата. Те се смееха и плачеха от радост.
— Кажете, как да ви се отплатим? — питаше ги Дългобрадко.
— Грух! Грух! Грух! — отвърна Глигана. — Не ти искам отплатата, нали сме съседи, да си помагаме в нужда…
— Меее! — обади се и Елена. — Работа ли беше това: тъкмо си направих утринната гимнастика…
— Не, не бива така! — настояваше Дългобрадко и викна на Рошля: — Я, донес моркови, да почерпим помагачите!
И той раздаде и на четиримата по китка пресни моркови.
Към обед братята бяха вече в манастира. Дядо игумен ги посрещна много зарадван.
— Бре, човечета, живи ли сте? — викна им той. — Тази утрин проклетата му клюкарка, Свраката, пуснала мълва по гората, че пряспа ви затрупала… Тъкмо се стягахме да дойдем да ви помогнем.
— Който има верен брат, дядо игумене, и добри съседи, и под пряспата жив излиза! — засмя се Дългобрадко и пръв вдигна сурвакницата да сурвака.
След малко джуджетата се завръщаха весело към дома, натоварени кой с кравай, кой с наденица или торба орехи на гърба.
Перушан, въжето и халката
Едно време в нашето село имаше един много богат човек. Казваха го хаджи Манол. Той имаше несметни гори, ниви и ливади. На реката беше построил воденица, пред която се трупаха мливари зиме и лете.
Хаджи Манол беше най-богатият човек в село, но никой от селото не му завиждаше, а мнозина го и окайваха. Защото дядо хаджия и баба хаджийка не бяха много щастливи. Родили им се бяха трима сина и две дъщери, но четиримата — дъщерите и двамата по-големи синове — спуснаха в гроба още в ранна възраст, свят не видели и радост не познали. Остана им само най-малкият син — Перо. Баща му и майка му отначало го зовяха галено Перчо. А съседите на шега го наричаха Перушанчо. Така му остана името и до голям: всички му казваха не Перо, а Перушан.
Дядо Манол беше мъдър и разумен човек. Той искаше да отгледа и възпита добре сина си, за да остави след смъртта си достоен заместник и господар над имота си. Но хаджийката толкова много обичаше едничкото си чедо, че драговолно изпълняваше всичките му желания — и добри, и лоши. Чудеше се как по-много да му угоди. Прикриваше го, когато направи нещо лошо, даваше му скришом пари, вардеше го често от работа.
— Недей така, старо — казваше й често хаджията, с тези постъпки не добро, а зло правиш на детето ни!
И наистина, Перушан колкото растеше, толкова по-лош ставаше. Събираше се с лоши другари, наскърбяваше без причина и връстниците си, и по-старите от него хора.
Баба хаджийка разбра грешката си, но късно беше вече да я поправи. Перушан не искаше да чуе нито нея, нито престарелия си баща.
От ден на ден баба хаджийка се поболя от скръб, легна на легло и не стана вече. Съсипа се от мъка и старият хаджия. А когато разбра, че е близо краят му, той повика Перушана, говори му дълго, съветва го бащински и накрай рече:
— Синко, виждам, че не оставям добър заместник след себе си, добро не чака нито имота ми, нито тебе. Но родно чедо си ми и всичко, каквото имам, на тебе го оставям. Прави с него, каквото си се научил…
Перушан се наведе да му целуне ръка, а старият го поглади с длан по лицето, стана и го отведе да му покаже къде са скътани парите му. Отведе го до голям сандък и му подаде ключа.