— Отключи го! — рече той.
Перушан отключи сандъка и повдигна капака.
— Ето — каза бащата, — тук са сърмените и копринени дрехи на майка ти, по-отдолу лежат жълтиците, които съм припечелил през цял живот, а виж и какво още има най-отдолу. Бръкни и подай да го видим.
Перушан бръкна и извади от дъното дълго дебело въже. Той държеше въжето и гледаше баща си зачуден.
— Ами това въже защо ни е, татко?
— И то е за тебе, синко. Върви след мене. Ще ти покажа за какво е — отвърна хаджията и го поведе към съседната стая. Спряха по средата на стаята и бащата посочи нагоре, към тавана. Там висеше яка желязна халка.
— Синко — рече бащата, — виждаш ли тази халка? Едно време на нея беше закачена люлката ти, когато беше малко бебе. Сега си вече голям мъж. Но така, както я караш, халката може пак да ти потрябва някой ден. Ако някога пропилееш всичко, което ти оставям, вместо да тръгнеш да просиш по чуждите врати и да срамиш и себе си, и моето добро име, по-добре метни на шията си ей това въже, вържи го за халката и се обеси…
— Ее, татко, пък и ти… — опита се да отговори Перушан, но старият го спря.
— Запомни ми думите добре, чедо. За твое добро ти ги казвам — усмихна се той.
Не мина много след този ден и хаджи Манол почина. И както беше предрекъл, така и се случи. Перушан, щом стана господар, извади жълтиците от сандъка, насъбра отбор дружина и удари пиене и веселие. Когато свършиха парите, взе да продава нивите и ливадите. Купи си хранен кон и тръгна по съседните села да търси нехранимайковци като себе си, докато един ден имането се стопи. Отидоха и нивите, и жълтиците, и воденицата. Накрай продаде и коня. А когато свърши парите, напуснаха го и добрите му приятели. Остана Перушан сам-самичък на света — гол и гладен!
Един ден седна на къщния праг и се замисли. Спомни баща и майка и заплака. Дойдоха му на ум и думите на баща му. Перушан скочи, избърса очи и приближи до сандъка. На дъното му беше останало само въжето. Грабна го той, втурна се в съседната стая и метна въжето на халката. Но когато провисна да се обеси, дъската отгоре изпращя, откова се и нещо иззвънтя и се посипа по главата му. Перушан отвори очи и що да види: цялата стая беше посипана с жълтици…
Разбра Перушан какво е искал да му каже баща му, когато е скрил парите под халката. Скочи той радостен, събра жълтиците и ги заключи в сандъка. На другия ден се облече човешки, изплати дълговете си, откупи имотите.
А непрокопсаните другари, щом го видяха пак с пари, отново го заобиколиха.
— Хайде, Перушане, пак да гуляем!
— Ахаа! — отвърна им Перушан. — Приятели, аз не съм вече вашият Перушан! Онзи Перушан, дето вие го познавахте, той умря, увисна на въжето. Вървете си по пътя и търсете другиго като непрокопсания Перушан… Оставете мене!
Синчец
Имаше едно време една жена с две деца, момче и момиченце, с имената на две мили цветя; момчето — Росен, момиченцето — Ружка.
Една пролетна утрин бедната жена повика дечицата и каза им:
— Ружке, Росене, я идете в гората и наберете киселец, да ви сготвя днес киселецова чорбица! Откога ми се е прияло такава чорбица. Гледайте само да са по-млади и по-крехки листенцата!
Двете деца много се зарадваха. Още от есента не бяха стъпвали в гората. Грабнаха една кошничка и припнаха нататък.
— Хем не влизайте много навътре! — извика майката подир тях. — Да не се изгубите или да ви сполети някоя беда.
Но децата нито я чуха. Те литнаха като вихър и на един дъх стигнаха до гората. Там дърветата бяха се раззеленили вече, по клоните подхвъркаха и пееха птички, из въздуха бръмчаха пчелици. На децата се струваше, че всички тях гледат, радват им се и весело ги поздравяват. Те закачиха на едно клонче кошничката и се заловиха да берат киселец. Беряха и колкото навлизаха навътре, толкова по-млад киселец намираха. Разговаряха си весело, смееха се и беряха. Не помнеха колко време измина така. Когато се изправиха, слънцето грееше вече високо на небето. Огледаха се наоколо — отвред ги заобикаляха високи дървета.
— Како, стига толкова! Да се връщаме! — страхливо каза Росен, по-малкият.
Ружа не отговори. Тя се оглеждаше наоколо.
— Росене, че къде е пътят? — попита тя. — Я виж колко много пътеки се кръстосват покрай нас.
Взеха да се препират. Той казваше на една страна да вървят, тя — на друга. Най-сетне избраха най-широката пътека. Но вървяха, вървяха — няма край. Спряха се и заловиха друга. Тя пък ги изведе до дълбоко тинесто блато. Вътре крякаха големи зелени жаби, каквито децата не бяха виждали досега. Като видяха децата, жабите млъкнаха и се скриха из тръстиките. Децата поеха на друга страна. Но гората ставаше все по-гъста и по-тъмна. Тъкмо щяха да се връщат. Росен извика зарадван: