Спря се тогава Ружка и втори път се помоли:
— Мила майчице, стори чудо! Направи да загуби баба Гълта дирите ни!
И стана второ чудо: покриха сините цветица всички пътеки в гората и полето. Спря се баба Гълта слисана. Загуби пътеката: накъдето погледнеше, все тези безбройни сини цветя! Разсърди се вещицата, започна да ги скуби. Скуби и хвърля! По едно време се спря, погледна шепа стръкове в ръката си и се изкиска:
— Ахаа — рече тя, — чакай! Аз изпуснах вече децата, ами ще си наскубя от тези цветя, ще изсуша стръковете им и метла ще си направя от тях!
И залови се да скуби цветята. А Ружка и Росен скоро стигнаха до откритото поле и съзряха накрай гората тяхната къща.
Сините цветя са синият полски синчец. А пък някои им казват още и метличина, защото вещицата си направила тогава метла от стъблото им.
Лошият приятел
Имаше едно време един момък, казваше се Доколенко. Той беше най-доброто, най-послушното и най-работливото момче в село Стратиловци. Когато баща му се помина, остави му две-три нивици, покъщнина, сечива и чифт стари волове.
Доколенко не се уплаши от бедата. Той прибра старата си майка и заживяха двамата накрай село. Залови се момчето на работа. Ора нивите, ся, жъна и всяка година припечелваше по нещо.
След някое време нивите му станаха пет. Продаде старите волове и купи млади, поправи срутената къща, загради двора.
Майка му се гордееше с него.
— Добро момче си имам — думаше тя, — скоро ще го задомя, ще му намеря работна невеста, да ме отмени от тежката работа.
Една вечер Доколенко се връщаше от нивата. Беше позакъснял. Слънцето беше слязло зад планината, но месечинката грееше над полето. Наоколо се виждаше като денем.
Накрай село, в една чужда нива, имаше голям орех. Пътят минаваше покрай ореха. Когато стигна до него. Доколенко видя, че под ореха стои кон — сам-самичък, нито вързан, нито спънат. И не какъв да е прост кон, а жребец, оседлан със скъпо седло и със сребърна юзда в устата. На седлото висяха дисаги. Огледа се наоколо да види някого — никой.
— Чудна работа! — каза си Доколенко и повика: — Ей, приятелю, къде си?
— Тук съм, приятелю, тебе чакам — обади се някой в тъмнината и тозчас пред него застана висок мъж.
Но и човекът беше много чуден: облечен господарски, с висок калпак на глава, през шията му провесена сребърна верижка за часовник, на краката — лъскави ботуши, а в единия ботуш пъхнат камшик, със златна дръжка.
— Добър вечер, Доколенко! — каза човекът и здрависа момъка. — Добре дошъл, от колко вечери те чакам, най-после дойде.
— Че защо ти съм притрябвал толкова? — попита го Доколенко.
— Нали сме приятели, ти сам ей сега повика: „Къде си, приятелю?“, и аз дойдох. Искам да те науча да крадеш, за да станеш богат като мене, стига си се мъчил с тези две мършави волчета.
— Ами че как така ще крам?
— Ей така: вземай чуждото, носи на пазара и продавай. Пази само стопаните да не те видят. Я погледни в дисагите!
Доколенко погледна — пълни с орехи.
— Ти ли ги напълни?
— Аз.
— Как така, че нали орехите са чужди?
— Чужди бяха, докато висяха на ореха — сега са мои. С всичко е така — щом влезе в твоите ръце, твое е! Слушай, приятелю, съседът ти има два хубави вола. Тази нощ, щом той заспи, влез в двора, изведи ги и продай ги на пазара. Парите изяж и изпий за мое и твое здраве. След това идвай тук всяка нощ, повикай ме: „Приятелю, къде си?“ — и аз ще ти обаждам какво да правиш.
Като каза тези думи, човекът се метна на коня и сякаш потъна в земята.
Прибра се дома Доколенко, легна, ала не можеше да заспи. Все мислеше — да послуша ли или не човека. Най-сетне не можа да се сдържи. Стана, открадна воловете и ги откара на пазара. Там му дадоха за тях пълна кесия с пари.
Три дена яде, пи и се весели Доколенко. Вечерта отиде при ореха и повика:
— Ей, приятелю, къде си?
И чу глас в тъмнината:
— Тук съм, Доколенко. Добре дошъл. Видя ли колко е хубаво без мъка пари да се гуляят! Тази нощ ще отидеш в село Стриково. Сред селото живее най-богатият човек. В обора му цвили жребец, също като моя. Влез, изведи жребеца и продай го.
Изведе Доколенко коня, продаде го, изпи парите.
Днес така, утре така, догдето всички разбраха, че Доколенко е станал крадец. А той не спираше. Заряза и работата. Обраснаха в бурен нивите му, воловете умряха от глад. Горката му стара майка всеки ден плачеше и го молеше да остави този лош път, но той се надсмиваше на думите й.
Веднъж се прибираше дома от кръчмата пиян. Срещна стареца дядо Кондол.
— Хайде, дядо Кондоле, да се поборим.