Грабна стареца, сборичка го, повали го и отмина.
Дядо Кондолко стана, изтупа се от праха и бръкна в пояса си — кесията му с парите липсвала. Върна се старецът и право у Доколенкови.
— Слушай, Доколенко — каза старецът, — ти ми открадна ей сега парите, харизвам ти ги с кесията. Но да се откажеш, синко, от кражбата. Станал си приятел с рогатия, с дявола. В крив път те води той, на лошо място ще те изведе. Ако не вярваш моите думи, иди довечера под ореха накрай село, вържи се на някой клон, престори се на обесен и сам ще разбереш с кого имаш работа.
Мисли, мисли Доколенко и реши:
— Чакай пък да се пошегувам и да видя право ли казва този старец.
Отиде Доколенко под ореха, върза се за един клон през двете рамена, метна въже на шията си и зачака. Стъмни се. По едно време чу стъпки под ореха. Погледна — що да види: сам дяволът, с рога, с опашка. Гледа Доколенка, че виси, смее се презглава и дума:
— Ех, приятелю, обеси ли се? Много си избързал! Защо не почака? Аз мислех да те накарам да те хванат и обесят хората насред село, на мегдана, ала нищо — и така е добре. Я чакай да позатегна примката, да не би да оживееш.
Хвана рогатият Доколенка за краката, тръсна го два-три пъти, заплю го и отмина.
Слезе Доколенко от ореха, па се чуди:
— Брей, право казвал дядо Кондолко, наистина дяволът ме тикал към зло.
Оттогава Доколенко влезе пак в правия път. Стана честен човек, работен, имотен; задоми се, родиха му се синове и дъщери.
Тази история е разказал на дяда ми дядо му. Дядо я разказал на татка, татко — на мене, и аз — на вас, деца. С лош приятел другарство не правете, ако не искате да пострадате!
Добро дело
Беше последният ден на учебната година.
— Деца — рече засмян учителят, — искам на сбогуване всеки от вас да ми обещае, че ще извърши през лятото по едно добро дело. Когато наесен се съберем пак тук, ще видим кой какво е направил!
Децата грабнаха шапките си и полетяха навън с крясъци и смехове.
Митко и Пенчо бяха съседи. Още по пътя за дома те се наговориха на другия ден къде ще откарат воловете на паша.
Всяка утрин те прерамчваха торбичките си и подкарваха воловете. Така изпратиха жетвата.
Започна и вършитба. Един ден Митко повика Пенчо и скришом му каза:
— Слушай, Пенчо, ядат ли ти се круши?
— Охо, само да има! — облиза се Пенчо.
— Тогава тръгвай с мен. Вчера минахме с татко покрай Маринчината царевица и видях, че голямата им круша е отрупана със зрели круши. Жълтеят се като лимони.
— Ами ако ни пипнат!
— Кой ще ни улови, бе?
— Мариница.
— Не бой се, тя сега вършее.
— Ами пъдарят, черният Колю?
— Той ли? Той пък цял ден пие ракия в Атанасовата кръчма.
Следобед двамата приятели поеха към полето. Митко знаеше пътя за нивата. Тя беше далеч от селото, чак зад Димовското блато. Двете момчета прекосиха нивите и навлязоха в Маринчината царевица. Наоколо беше тихо. Чуваше се само лекото шумолене на царевичните листа. Стигнаха до крушата. След няколко минути и двамата бяха на дървото. Те започнаха да ядат от зрелите плодове. Скоро стигнаха върха на крушата. Митко разгледа наоколо и викна:
— Ей че високо! Целият кър се вижда чак до село.
Но Пенчо го прекъсна:
— Митко, Митко, я гледай нататък! — плахо извика той.
— Какво бе, Пенчо?
— Я гледай, ей там, покрай езерото. Виждаш ли, насам иде човек. Не е ли пъдарят? На него мяза.
Митко впери поглед нататък:
— Пенчо, той е! И право насам иде. Бягай да бягаме!
В една минута Митко се смъкна чак до най-долните клони. Но Пенчо беше още горе. Ръцете му трепереха от страх, а краката не улучваха где да стъпват.
— Хайде бе, по-скоро, че наближава! — викна му Митко отдолу.
Пенчо забърза, спусна се по един клон, но кракът му се плъзна. Той се улови за друг, по-тънък, но той пък се преви, изпращя и Пенчо не разбра какво стана. Сети само, че полетя надолу, че ушите му изпищяха и че целият свят се завъртя пред очите му. Когато се опомни, разбра, че лежи на земята и над него Митко го дърпа и вика да стане и бягат. Пенчо се надигна, изправи се, но щом стъпи на десния си крак, изохка и грохна на земята.
— Боли… не мога! — едвам промълви той и заплака с глас.
Ами сега? Нямаше време за губене. Митко размисли и попита:
— Пенчо, я се опитай дали можеш да пълзиш! Ела да се скрием ей там, в онзи храст, докато отмине пъдарят.
Пенчо полази по ръце. Болеше го страшно, ала що да прави. Трябваше да се скрият. Потулиха се в храста и зачакаха. Мина доста време. Никой не дойде под крушата.
— Отминал е надругаде! — заключи Митко. — Спасени сме, ами как ще се върнем в село, като те боли кракът?