— Ами моите зъби кой ги строши — нали ей този Матвей — крещеше едно и се мъчеше да заглуши другите.
— Мирно! Тишина! — изкомандува царят. — Всичко знам. Казвайте сега как да го накажем!
— Под съд! Под съд! — закрещяха човечетата, като махаха с тъничките си ръце.
— Води го в двореца, при министрите — на смърт да го осъдят!
— Хайде! — извика дебелият цар, улови Матвея и го довлече до широката дупка, през която излазяше светлина: — Пъхай се, Матвей! Тук е дворецът ми!
Матвей се приведе, пъхна се в дупката и отведнъж се озова в огромната каца. Покрай дъсчените стени се излежаваха петима също такива дебелани. Коремите им се издигаха като балони. Щом го видяха, те замахаха с тъничките си ръце и запищяха от радост.
— Дай, дай го, царю, доведи го да му извадим душата!
Матвей едвам дишаше от страх. А царят изпъчи гордо корем и викна на Матвей:
— Видиш ли ги тези? Те са моите верни министри, те са тарторите на всички пияници по света: на ленивците, на скандалджиите, на лъжците, на крадците и на убийците.
Пръв скочи тарторът на крадците. Той пребърка Матвеевите джобове, измъкна оттам ножчето и оловената му свирка и взе да подскача от радост.
— Ох, ох, откога исках да ти ги взема! Най-сетне ги пипнах! — изкиска се той.
Царят се намръщи, блъсна крадеца и се обърна към другите дебелани.
— Ей ти, тарторе на ленивците, казвай на какво да осъдим Матвея?
— Да го обесим ей на тази греда — рече дебеланът, като посочи с крак високата греда.
— Ами ти бе, свадливко?
— В мазето да го затворим, плъховете да го изядат!
— А ти, лъжльо, какво ще кажеш?
— Да го удавим в джибрената каца — така му се пада!
— Крадльо, ти какво ще речеш?
— Да му вземем дрехите и гол да го натирим в гората.
Остана последният, тарторът на убийците. Той стоеше прав до дървената стена, намръщен и с дълга остра сабя в ръка.
— Твоят ред е, убиецо, казвай! — обърна се дебелият цар към него, но той вместо отговор подскочи към Матвея, издигна сабята си и с все сила я заби в корема му.
Матвей изрева, улови се с две ръце за корема и сети, че устата му се напълни с топла кръв. Но сети още, като че отведнъж му поолекна, лъхна го хладен ветрец и стори му се, като да дочу гласа на баща си.
— Оставете го! Оставете го! — рече той. — Щом повърна, ще му олекне. Замаяла го е отровната пара на ширата.
Матвей отвори полека едното си око и разбра, че лежи по очи вън на двора, а около него стояха баща му, майка му и всички домашни.
— Еее, как е, лакомчо? — засмя се баща му, като видя, че се свестява. — Други път ще слазяш ли пак сам на гости в избата?
А Матвей само измуча и пак се улови с две ръце за корема.
Благословен гост
Беше през нощта срещу Нова година.
У чичови Мартинови тъкмо се канеха да вечерят. Голямото му момиче поливаше на бащата да измие ръцете си, а по-малките бяха наклякали около зачервената гореща баница и гледаха кому какво ще се падне в баницата. В корите имаше сложена златна пара, наречена на къщата, и дрянови пъпки за нивите, за воловете, за кошарата с овцете, пчелина и други неща.
Чичо Мартин избърсваше ръце, когато навън залаяха псетата и чу се вик откъм портата. Домакинът скочи да види кой вика навън по това късно време.
Пред портата стоеше чужд човек. Това беше дядо Матейко, просякът. Тръгнал късно от съседното село, изгубил пътя из снега и мъглата и сега молеше да го приемат да нощува у тях.
— Влез, дядо Матейко, влез! — викна му чичо Мартин, като отвори залостената порта и поведе стареца към къщата. — Тъкмо навреме идваш. Ето и вечерята е готова и топла баница те чака. Стори място, жено, да се сгрее старецът, че е премръзнал — обърна се той към жена си.
Стринка Мартиница отстъпи, но погледна недоволна мъжа си и му прошепна:
— Откъде пък се взе тъкмо сега! Какво ще го правим?
— Няма нищо, жено — отвърна стопанинът, — ще го настаним. Гост ни е.
Старецът се подсуши, съгря се, поотпусна се. Сложиха вечерята. Дойде ред и до баницата с дряновите пъпки. Мартиница все повече се мръщеше. Тя пак пошушна на мъжа си:
— Мартине, не е ли по-добре да раздадем баница най-напред на децата — вътре са наречените пъпки, а подире, каквото остане, ще дадем и нему?
Но Мартин не склони.
— Не бива — рече той, — който е на трапезата ни, ще дели и щастието ни с нас.
Раздадоха резените. На Матейко просяка се падна кошарата с овцете!
— Видяхте ли! — изсмя се от цяло гърло чичо Мартин. — Поличба е, нали тази нощ няма овчаря. Матейко ще спи на леглото му в кошарата. Аслъ тази нощ стадото ще е негово!
Така и стана: отведоха стареца да спи в кошарата, на леглото на овчаря.