Изведнъж момчето трепна. На двадесет крачки пред него нещо се чернееше на пътеката и шумеше.
„Дали не е мечка, или някой вълк?“ — помисли си Младенчо и зъбите му затракаха от страх. Но магаричката продължаваше да върви спокойно и той се надигна и погледна по-спокойно: „Не, не ще е мечка, а нещо черно полека се търкаля надолу“ — помисли той.
А когато приближи, разбра, че по пътеката слизаше някой, натоварен с връзка сухи дърва. Беше една жена. Младенчо я позна — стринка Гина от горната махала.
— Добра стига, стрино Гино! — поздрави радостно момчето.
Жената спря и го загледа.
— Дал ти бог добро, синко! Ами ти кое момче си?
— Младен, на вдовицата Дуна — отвърна момчето и скочи от магарето.
— Дай, стрино, да натоварим дървата!
Младенчо вдигна сухите пръчки, метна ги върху своите и подкара добичето.
— Че защо си се натоварила толкова? — попита я той.
— Ех, чедо, зима е. Коледа иде. Утре може да падне сняг. Ами тогава?
В селото стигнаха съвсем по тъмно. Жената поиска да свали и понесе пак на гръб дървата, но доброто момче я възпря:
— Недей — рече й то, — ще ти ги откарам чак до вас; защо ще се мъчиш? Уморена си.
И той откара и стовари дървата пред пътната й врата. Горката жена не знаеше как да му благодари.
— Много здраве на майка ти — тя ми е другарка от моминство! — извика жената подир него. — Да си жив и здрав!
След два дена заваля сняг. А на Коледа валя два дни подред. Хора и добитък едва изгазваха из дълбоките преспи.
Утринта на празника стрина Гина се премени и ходи на църква. На връщане по една тясна пътека тя застигна малко момче с кобилица през рамо и пълни котли с вода. Детето едва крепеше котлите и с мъка пристъпваше по хлъзгавата пътека.
Жената го отмина, извърна се и що да види: пред нея беше сам Младенчо!
— Бре, сине, ами къде е майка ти? Защо ти сам носиш котлите?
Момчето я погледна:
— Мама е болна — отвърна то нажалено и пристъпи напред. Но жената пресегна и вдигна кобилицата от рамото му.
— Дай — рече тя, — не е твоя работа кобилица да носиш; тръгвай след мене.
Стринка Гина отнесе котлите чак в къщи. Болната вдигна глава от леглото и се зачуди, като видя старата си приятелка. Гостенката й каза няколко добри думи, па се разшета, стъкна огън на огнището, тури гозба и излезе да потърси някакъв цяр за болната.
Така тя идва няколко дни, докато Младенчовата майка се приповдигна от леглото.
— Сестро, тъкмо навреме доде! — каза болната жена на старата си другарка.
Но стринка Гина се засмя:
— Младен, Младенчо ме доведе, доброто ти дете…
И тя едва сега й разказа какво беше се случило в гората.
Младенчо също беше там и гледаше срамежливо към пода. Майка му, като чу какво е направил, простря ръце и го прегърна, ала нищо не можа да каже, защото гърлото й бяха задавили радостни сълзи.
Първа печалба
Велко току-що беше привършил колцата си от царевични и къпинови стъбла. Тя беше съвсем като големите: с четири колела и две ритли отстрани.
Момчето отстъпи една крачка и потегли водилото. То беше дълго, яко царевично стъбло, разцепено на долния край и прикрепено за оста на предните колела, както у големите коли.
Велко потръгна гръбнешком и поведе колцата, като й се радваше от все сърце.
Но изведнъж две яки ръце го хванаха изотзад за рамената. Той се извърна бързо и видя зад себе си засмяното благо лице на вуйчо си Димитър. На крачка до него стоеше и татко му. И той се смееше.
— Брей, Велко, ти ли стъкми тази хубава колца? Че ти си бил голям майстор бе, вуйчовото! Кой те научи да ги правиш?
— Батко Димитър — срамежливо отговори Велко.
Вуйчо му го погали по бузата и рече:
— Добре, добре, Велко, пък когато пораснеш, татко ти ще те изпрати в града, да се изучиш и големи коли да правиш.
А баща му приближи, похвана го под брадичката, повдигна приведеното му лице и попита:
— Е, Велко, кажи, искаш ли да отидеш това лято у вуйчови си, да им пасеш воловете?
— Ела, Велко, у дома, вуйна ти все с баници и печени пилета ще те гощава! — пошегува се вуйчо му. — В едно легло ще спите с наша Милка и Методий. И те поръчаха да дойдеш. Приемаш ли, а?
— Щом татко казва, ще дойда — промълви Велко срамежливо.
— Браво, Веле! — извика татко му зарадван. — Води сега количката и ела да похапнем. Вуйчо ти още тази вечер ще те отведе на тяхното село. Ей го е, под рида.
— Ще вземем и количката! — засмя се вуйчо му. — Децата много ще й се радват.
Вечеряха, впрегнаха каруцата, майка му подаде количката и вързопче чисти дрешки, целуна го просълзена и каруцата затрака по прашния път.