Домакинът плати заплатата й за този месец напълно. И Донкови никога не бяха посрещали така весело Нова година както сега.
Водният цар
Имаше в старо време едно село, казваха го Вирово. Къщите му стигаха чак до широка буйна река. Щом паднеше дъжд в планината, към Вирово се спущаха буйни води. Реката заливаше ниви и ливади. Мътните й води повличаха стада и удавници, а понякога и цели къщи.
Тогава простите хора се кръстеха и казваха, че Водният цар се е разсърдил и ги наказва люто.
Те вярваха, че в реката живее някакъв си Воден цар, който се храни с човеци и стада и не позволява на хората да построят мост над реката.
Опитвали бяха много пъти да построят дървен мост, ала реката го събаряше и отвличаше.
— Ето на, вижте, Водният цар не позволява! — казваха простите селяни.
Само старият, но мъдър дядо Моньо се смееше на ума им.
— Не е крив Водният цар бе, хора! — думаше им той. — Мост трябва тук, як, каменен мост трябва над реката.
Но селяните мълчаха с наведени глави.
Ядоса се старецът.
— Е, щом вие не искате, селяни, тогава и без вас мога. Ще видите!
Изпрати дядо Моньо по-големия си син да намери и доведе прочутия майстор Манола.
Дойде майсторът, отведе го дядо Моньо при реката, повика и селяните.
— Казвайте сега, хора, ще стане ли тука мост? — попита той.
Селяните пак свиха рамене.
— Ще стане, ако Водният цар позволи, дядо Моньо, от него зависи.
— Добре. Да го попитаме: хвърлете по една пара в реката, каквото ви се откъсне от сърце, и Водният цар ще отговори.
Селяните се изредиха и всеки пусна във водата по една дребна медна пара. Но Водният цар мълчеше.
Дядо Моньо се засмя:
— Я почакайте аз да го попитам и ще видите няма ли да ми отговори!
Старецът приближи до брега, развърза дълбоката си кесия, загреба шепа жълтици и се приготви да ги хвърли посред реката.
Но майсторът го спря.
— Стой! — извика той. — Не хвърляй парите. Сега вече няма нужда да питаме Водния цар. С такава щедра ръка като твоята не само мост ще построим, но можем и реката да върнем нагоре да потече.
Още на другия ден майсторът доведе работници, заловиха се за работа и до есента мостът беше готов.
По Димитровден заваля сняг. Зимата беше тежка. Поледи ниви и ливади. Когато напролет снеговете се стопиха и ливнаха дъждове, реката пак придойде, буйна и сърдита. Ала напразно се мятаха вълните въз якия каменен мост, той нехаеше.
Горе на брега стояха селяните. Те гледаха високия мост, чудеха се и благодаряха на дяда Моня.
И до днес този мост носи неговото име: „Дядов Моньов мост“ го нарича мало и голямо.
Една добрина ражда три добрини
Мръкваше, когато Ганчо и Велко, двете момчета на стринка Маринка, се прибраха дома.
— Къде скитосвате брей, хаймани? — викна весело майка им. — Откога ви чака баба Петрана, тази нощ дома си ще ви води, царевица да белите. Хайде тръгвайте. Вземете си абите, че през нощта пада хладовина.
Но Ганчо, по-големият, погледна майка си и се почеса стеснително по врата.
Бабичката го забеляза и се засмя:
— Какво, гладен ли си? Не бой се — ще видиш каква гозба съм ви наготвила.
Момчетата заметнаха абичките си и последваха веселата бабичка. У дома й намериха и други помагачи като тях, по-големи и по-малки. Добрата жена им сложи вечеря, нагости ги и почнаха весело работа.
По околните дворове също се чуваха песни, смехове и провиквания. Беше към края на септември. По всички хармани се издигаха купища небелени царевични кочани. Хората бързаха да привършат работата преди есенните дъждове. По някои дворове блещукаха огньове. Там работниците варяха царевици да се разсънват, ако ги налегне дрямка през нощта.
Наближаваше полунощ, когато привършиха работата, и двете момчета тръгнаха към дома си. Но по пътя Ганчо спря и загледа в един чужд двор.
— Велко, я виж какво ли пуши толкова на чичова Диманов харман? Гледай, гледай — и пламък се издига! Да не се е запалило нещо?
— Ей, гори бе, гори, бате! — извика и Велко разтреперан.
— Скачай! — изкомандува Ганчо и двамата се озоваха отвъд високия плет.
Наистина, в царевичната шума се издигаше пламък, който бързо напредваше към купа необелена царевица. Ганчо се спусна и разбичка с крак пламналата шума, но огънят се разпростря още повече.
— Вила! Скоро вилите дай!
До плевника бяха изправени вили. Момчетата грабнаха по една, хвърлиха се да отделят незапалената шума, като нададоха викове:
— Пожар! Пожар! Тичайте, хора!
Димановите и съседските псета лавнаха бясно, дотича и Диман — сънен, гологлав, изплашен. А след него довтасаха и домашните му с пълни котли вода.