След малко огънят беше съвсем загасен. Надошли бяха и съседи да помагат. Стопанинът чак тогава се поуспокои и разбра каква е работата. Тази нощ и те бяха белили до късно. Варили и там царевица. Подире уж загасили огъня, ала недогорелите въглени се разпалили от вятъра, поели отново по сухите шумки и ето ти го пожара.
— Брей — чудеше се Диман, — то не само всичката ми царевица щеше да отиде, ами ей го пчелина, че и кочината на свинята е тук! На!
Наистина, наблизо шумеше и грухтеше изтежко свиня.
— Ами тя защо се е изтегнала такава и се дави като заклана? — попита някой и поднесе фенер към кочината.
— А бе, бай Димане, я виж какво става вътре: свинята май че се е опрасила.
Диман се провря в кочината, светна с фенера и викна весело:
— Единадесет! Всички живи и здрави! Бре, Ганчо, Велко, де сте? Аз няма да забравя добрината, която ми сторихте!
Ганчо и Велко бяха деца на бедни родители. Баща им беше болен вече от години. Още миналата година падна от високо дърво и нарани крака си. Оттогава беше половина човек. Работеха децата и майка им.
Измина месец от случката. Един празничен ден пред дома им спря кола и повика Диман.
Посрещнаха го.
— Хайде сега, момчета, грабвайте и носете дома този кош царевица. Подарък ви е от мене за есенешната добрина.
Ганчо се качи в колата и отмести положения на дъските чувал, ала нещо живо се размърда вътре и подскочи изплашен.
Диман се изсмя весело:
— Не бягай, Ганчо, вземи и него. И това е ваше. Единадесетото прасенце е. Подарявам ви го. Тази царевица е за него.
Децата прибраха радостни царевицата и прасето, а майка им не можеше да намери думи как да благодари на добрия човек.
— Не на мене, а на тях и на себе си да благодариш, че си отхранила добри деца — рече той и подкара назад колата.
От този ден децата имаха само една грижа — прасето.
Към Богоявление Диман срещна двамата братя.
— Как сте, юнаци? — попита той весело. — Порасна ли прасето? Заклахте ли го?
— Порасна, чичо Димане — отвърна му Ганчо радостно, — петдесет кила излезна.
— Браво! — рече селянинът. — А сега хайде с мене. Откога искам да ви срещна.
И той ги поведе към дома си. Там стопанката изнесе от къщи пълна торба с нещо, а в другата ръка малко бакърено котле.
— За вас съм приготвила това, деца — рече им тя. — Все чакам да ви доведе чичо ви Диман.
А Диман допълни:
— Хайде, Ганчо, вдигай на рамо торбата, ти пък, Велко, носи това котле: тук има ситно царевично брашно, а пък тук — мед от пчелина, гдето го спасихте от пожара. Носете ги — майка ви знае за какво са тези неща.
Още същата вечер на софрата им вдигаше пара пълна тава с мамалига, а до нея — паница бистър мед.
Болният баща рече:
— Виждате ли, деца, как за едно добро се отплаща с три добрини.
Но момчетата едва го чуха: те гълтаха вече късове блажна мамалига, подслаждани от пълната с мед паница.
Шведска шейна
Към края на миналата зима Бранко счупи шейната си. Стара беше тя, с високи железни рамки. Дъските й се разковаха, желязото се изкриви и Бранко се зари в снега. Другарите му се изсмяха. Най-много му се смя едно чуждо момче. То имаше голяма шведска шейна, цяла от лакирано дърво, обкована отдолу с яки гладки железа.
Оттогава Бранко гореше само от едно желание — да спести пари и догодина да си купи шведска шейна. Веднъж той повери тайната на майка си, а тя я обади на татко му.
Бащата се засмя.
— Добре, Бранко — рече той весело, — още утре ще ти купя касичка. Събирай си там пари. Ключът ще стои у мене. Колкото по-послушен бъдеш и колкото по-добри бележки получиш, толкова по-хубава шейна ще можеш да си купиш.
На другия ден Бранко получи касичката. Вътре дрънкаха парите на първия дар от баща му.
Родителите му бяха заможни хора. Имаха голяма триетажна къща в един от по-крайните квартали на столицата.
В този квартал учеше и Бранко. В целия клас имаше само няколко по-добре облечени ученици. Другите бяха все деца на бедни работници, разсилни и колари. Те носеха закърпени дрешки и обуваха стари обуща, наследени от някой по-възрастен брат.
На Бранковия чин седеше едно такова момче. Казваха го Тома. И той носеше закърпени и стари обуща, но никак не приличаше на другите бедни момчета. Онези играеха, викаха, псуваха, а Тома седеше на мястото си тъжен и замислен. Но той и инак не приличаше на другите. Лицето му беше изпито и бледо, а очите — уморени, като у недоспал човек.
Полека-лека двете момчета се опознаха и се обикнаха като братя. Веднъж Бранко го отведе дома. И майка му също много хареса момчето. Разпита го за дома му. Тома каза, че баща му работи на гарата, а майка му е чистачка в една голяма къща.