По-после Тома често идваше у Бранкови, учеха заедно уроците си или играеха на двора с Бранковата голяма футболна топка.
Бранко много пъти беше молил Тома да го отведе дома си, да види баща му и майка му. Но Тома отвръщаше стеснено, че рядко бивали дома, че късно се прибирали от работа. Пък и много далече живеели.
През лятото Бранковата касичка беше презполовена, а до зимата съвсем натежа от пари. Един ден баща му я отключи и преброи парите — двеста и осемдесет лева!
Тази случка беше няколко дни преди Коледа. Бранко повери радостта си на Тома.
— Слушай — рече му Тома, — в нашия квартал има голяма работилница за шейни. Доставят ги на спортните магазини, а те ги продават двойно по-скъпо — уж от странство идели. Ще те отведа да си купиш шейна оттам — и по-голяма, и по-евтина.
След няколко дни ги разпуснаха за Коледа. Още същия ден Тома го отведе и му показа работилницата. Двете момчета погледнаха през прозореца и видяха купища най-различни шейни. Кряскаха високо работници, чуваше се бучене на машини и стругове.
На другия ден Бранко взе пари и отиде да купи шейна. Той си избра една за трима души — цяла от дърво и с железни подложки отдолу, също като на онова горделиво момче. Но шейната не беше съвсем готова — трябваше да я лакират и да й поставят марка.
— След един час е готова! — рече господарят.
Бранко остави залог и излезе. Отвън се сети, че Тома живееше някъде наблизо — ул. „Здравец“ № 77.
— Ще го доведа — рече си той, — да видим дали ще я хареса и Тома.
Тръгна из квартала, пита този-онзи, намери улицата, намери и седемдесет и седмия номер.
— Моля, тук ли живее ученикът Тома Алипиев? — попита той една слугиня, застанала на пътната врата. Навътре се виждаше хубава двуетажна къща.
— Тука — отвърна момичето. — Ето там, зад къщата, има друга, малка къщичка; там живеят те.
Бранко заобиколи къщата и видя една ниска кирпичена барака, покрита с ръждива ламарина, измазана, само с едно опушено прозорче и разкривена дъсчена врата.
Момчето не смееше да приближи и да почука. Струваше му се, че там не е възможно да живеят хора. Наистина, над бараката стърчеше нещо като комин, но пушек не излизаше. „Да не съм сгрешил?“ — помисли той.
В това време вратата се поотвори и оттам надникна полуголо дрипаво момиченце.
— Ей, тук ли живее…
Но момиченцето се скри и тръшна вратата. Тогава Бранко се реши и открехна вратата, но бързо се отдръпна. Вътре, в мрачевината, той видя сгушени на пода три премръзнали деца, а по-нататък, в ъгъла, на прост железен креват лежеше още някой.
— Влезте! Влезте! — чу той да го подканя изнемощял женски глас.
Бранко пристъпи. На кревата лежеше болна жена. Той попита за Тома.
— Тук, тук живеем — отвърна му стенещата жена. — Аз съм майка му, болна съм — тези ми са другите деца.
— Ами Тома къде е? — попита Бранко смутен, като мислеше за съвсем друго.
— Пратих го у едни роднини, да ги помоли, ако имат, да ни дадат пет лева назаем. Малките от вчера не са кусвали трошица хляб… Ти да не си Бранко?
— Аз съм.
— Той, наш Тома, много те обича, все с тебе се хвали. Казва, че и майка ти била добра жена — мълвеше болната като на себе си.
Бранко не знаеше какво да й каже, какво да направи.
— Трябваше ми малко Тома, ще го почакам навън… ще го посрещна — рече той и бързо изскочи от бараката.
Наистина, след малко по улицата се зададе Тома. Той приближи смутен; Бранко побърза да му каже защо е дошъл, но Тома го гледаше мълчаливо, като че не е разбрал думите му.
— Ами ти свърши ли работа, дето ходи? — попита го Бранко.
— Свърших, бях при едно момче… — отвърна Тома, без да го погледне.
— Тома, защо ме лъжеш! — извика му Бранко. — Аз бях у вас, знам от майка ти всичко… Защо не си ми казал досега… Бива ли така — уж сме приятели!
— Че какво да ти кажа — отвърна Тома просълзен. — От четири месеца татко е без работа. Ходи по къщите да нахвърля дърва и въглища. Каквото изкара — изядаме го. От две седмици се разболя и мама. Дърва нямаме… И малките са голи и боси… На, така сме. Затова и не те довеждах дома, Бранко…
Бранко помълча, бръкна в джоба си и срамежливо подаде нещо на Тома.
— Тома, вземи това. Нека баща ти купи хляб и каквото ви трябва друго.
Тома погледна в ръката си, видя какво е и бързо го върна на Бранко:
— Че това са всичките ти пари за шейната, Бранко… Как тъй… не може!… Не искам!
— Носи ги в къщи, Тома! — извика му сърдито Бранко. — Чуваш ли, не ми трябват… Не ми трябва шейна!
Бранко се прибра дома късно следобед.
— Къде е шейната? — попита го зачудена майка му. — Не хареса ли, или нямаше такива?