— Купих — отвърна й Бранко смутен. — Оставих я да я лакират. Утре ще я взема.
Но и на другия ден Бранко не донесе шейна.
Майка му се обезпокои.
— Не искам шейна!… Не ми трябва шейна… — захълца той.
Но баща му го прегърна и притисна главата му до гърдите си.
— Не бой се, милото ми момче — каза му той развълнуван, — не плачи: довечера шейната ще бъде дома. Сега ти я заслужи двойно повече: който прави добро, добро намира. Дай боже, все такъв да бъдеш и когато пораснеш.
Баща му го пусна, облече се, каза нещо на майка му и излезе.
На бъдни вечер под елхичката лъщеше и лакирана шведска шейна. Но в тази нощ накрай града имаше още по-весело семейство. В бараката бумтеше зачервена соба, на огнището вреше гозба, а и болната майка, зарадвана и затоплена, като че ли изведнъж беше оздравяла. Тя седеше в леглото и усмихната, гледаше веселите си рожби.
Пиян гост
В нашето село живееше един човек на име Попивко. Всички му казваха дядо Попивко. Никой не знаеше дали това е истинското му име, или така го прекоросваха, защото той много обичаше да си попийва — кога винце, кога ракийца, някой път и едното, и другото.
Възрастните го гледаха и клатеха глави неодобрително. А децата от махалата тичаха подир него, смееха му се и му подхвърляха закачки. Дядото не им се сърдеше. Пък някой път и сам се провикваше наедно с тях и правеше смях на мало и голямо.
Дома баба Попивковица го срещаше сърдита. Хокаше го, но го подкрепяше и отвеждаше го да си легне.
На утрото дядото се пробуждаше с натежала глава — лошо му е; в устата му горчив вкус, повръща му се… И за да му олекне, слазяше дядото в зимника и си дръпваше една паница кисела зелена чорба. Щом изпразваше два пъти глинената паница, и тозчас светваше пред очите му.
Една година дядо Попивко толкова често ходи на гости в мазето, че към Коледа зелената чорба им се привърши.
А на бъдни вечер той си сръбна повече от други път. Прибра се дома късно. Едвам се довлече до къщи, падна на леглото и заспа. А на утрото главата му ще се пръсне от болки! Пък нямаше вече и зелена чорба. Ами сега?
Стана дядо Попивко, облече се криво-ляво и тръгна навън, без да се обади на бабичката си.
На пътната врата го срещна съседката им. Гледа го и весело се смее:
— Честита Коледа, дядо Попивко! Къде си тръгнал толкова рано?
— Болен съм. Отивам цяр да търся.
— Че къде цяр ще търсиш по това време?
— В кръчмата — засмя се дядо Попивко, — клин клин избива!
— Напразно ще ходиш, дядо Попивко! Затворени са кръчмите — нали днес е Коледа!
Дядо Попивко се замисли. Вдигна глава и попита жената:
— Слушай, съседке, можеш ли да ме почерпиш днес с една кисела зелена чорба?
— Имаме, имаме, ще те почерпя. Може ли, такъв гост!
Жената се върна в двора и повика момиченцето си:
— Марийке, я отведи дяда си Попивко в избата да пийне зелена чорбица, че е много загорял. Дай му кратунката да си наточи.
Детето го въведе в избата и му показа кацата. Дядо Попивко си наточи пълна кратуна и я изпи на един дъх.
— Ей че вкусна чорбица имате, Марийке — рече той на момичето, — дали ще се сърди майка ти, ако си наточа още една кратунка?
— Не, дядо Попивко, мама няма да се кара — пий, пий, колкото искаш. Ние и зелето вече не ядем, откакто се удави в кацата съседската котка.
— А! Такава ли била работата! — разсърди се дядо Попивко и прасна кратунката в земята — разби я на парчета.
— А бе, дядо Попивко бе, защо строши кратунката! — извика момиченцето. — Ама че ние си хранехме прасето в нея бе!…
Дядо Попивко не видя как изскочи навън.
— Така, а! Такава ли ти е била коледната почерпка! — викна той на жената. — Не стига, дето чорбата била мръсна, ами и със свинската кратунка ме черпите да пия!
— Е, дядо Попивко, не се сърди — за пиян гост, такава черпня имам! — изсмя се жената и си влезе в къщи.
Неверница Арда
Цяла зима спа южният вятър на брега на Бялото море. Загърнат в топъл кожух, подложил камък под глава, спа той и с едното ухо все слуша кога ще загуркат жеравите и ще долетят през морето белите щъркели и лястовичките.
Една утрин кожухът му се загря, стопли го. Отвори очи Южнякът, не може да гледа — пролетното слънце грее право в очите му и презглава се смее:
„Ставай, Южняко, снегове да топим!“
Скочи Развигорът, отметна кожух и духна нагоре, към снежни планини. Мина над широки тракийски полета, надникна в Одрин града и се загуби низ равно Загоре.
Отдето помина, радост поръси. Вдигнаха се левент тракийци с червени пояси, с рунтави овчи калпаци. Порят черни угари, кънти юнашка песен. Блейнаха стада по полята, поръсиха чучулиги кръшни песни от синьото небе.