А Южнякът, ей го горе, навръх Стара планина. Стопиха се снегове, забучаха урви и водопади.
Провикна се Южнякът, та небето прокънтя:
„Ставай, посестримо Тунджо, Бялото море на гости те кани!“
Догдето го видят, пролетя над Мургаш и Люлин, ширна се по Софийското равно поле, прехвърли Витоша и право над Рила планина.
„Ей, сестрице Марице! — забуча из тънкостволи бори Южнякът. — Събуждай се, тръгвай, Бялото море на гости те кани!“
Вдигна се оттам Развигорът, изви се над стръмен Мусала, плъзна се по снежните гребени на Ирин-Пирин планина и право в дебрите на къдрава Родопа.
„Е-хей, лудетино Ардо — провикна се той, та доловете проехтяха, — бягай и не спирай: Тунджа и Марица те изпревариха, на гости ви кани Бялото море!“
Втурнаха се на път три реки, три сестри — Тунджа, Арда и Марица, — през тучна Тракия към Бялото море.
Замръкнаха, умориха се, спряха да починат, да нощуват.
„Чуйте ме, сестрици! — рече им Марица, най-старата, най-умната. — Която утре първа се пробуди, и другите да викне, дружно път да поемем!“
Ала неверница Арда, най-малката, най-хитрата, не мигна, не заспа. Почака тя, дор мине полунощ и зайде месецът, вдигна се скришом от другите и припна надолу — първа да стигне Бялото море.
Съмна се, огря слънце, пробудиха се Тунджа и Марица; гледат — няма Арда!
Разлюти се река Марица, извиши глас, прокълна я:
„Първа си тръгнала, сетня да стигнеш, сестро невернице!“
Втурна се Тунджа надолу през зелени ливади, под орехови сенки и гюлови градини чак до черна Странджа планина.
Проточи се тиха Марица по широко Тракийско поле, между тополи и оризища и жълти златокласи ниви. Тече, отминава — тиха и кротка като млада невеста.
На третия ден се срещнаха край Одрин града две реки, две сестри — Тунджа и Марица. Прегърнаха се и отминаха — на гости на Бялото море.
А от луда Арда ни вест, ни помен. Вдигнаха се пред нея усойни Родопи — вие се Арда, вие и преплита ту горе до небето, ту дълбоко вдън земи. Блъска се Арда през скали и урви; шуми, пени се и беснее; налита върху села и градове, отвлича млади овчари и руди стада… На пети ден чак огря небе над нея и светнаха четирите бели минарета на Султан Селим джамия.
Мътна, сърдита е Арда, шуми и блъска високи брегове. А Тунджа и Марица на подбив я посрещат:
„Ела, ранобуднице, невернице! Ела да отдъхнеш на сестрини скути, че дълъг път ни чака — на гости на Бялото море ще идем…“
Понесоха се през Тракийското равно поле три реки, три сестри. Бреговете им цветен губер стеле — ситна детелина и червени макове. Във водите им сутрин и вечер белолики тракийки пъстри поли оглеждат. А долу, в долно поле, вихром се вдига Бялото море, като млад момък на хранен коня — три гостенки чака, три посестрими — Тунджа, Арда и Марица.
Георги Райчев
Библиографска справка
„Георги Райчев е син на българското село — изтъква Ран Босилек в кратка топла бележка в списание «Детска радост», година XXVIII, 1942–1943, книжка 7, по случай чествуването шестдесетгодишнината на Георги Райчев. — Роден в плодородна Тракия, гдето се люлеят лете златни ниви с едра загария, отрасъл под южно българско небе, синьо като сини метличини, той носи в своето голямо сърце голяма обич към нашата земя хубава, към благодатния труд и към народната приказка.“
Георги Михалев Райчев е роден на 7 декември 1882 година в старозагорското село Землен. Първоначалното си образование получил в своето родно село. Продължил учението си в Стара Загора.
Георги Райчев от малък четял много, а вече като юноша започнал да се опитва и да пише стихове. Първи насърчителни слова и напътствия получил от учителя си по български език и литература в старозагорската гимназия — от Кирил Манчев, който съзрял надеждни литературни наклонности в селския юноша, отзивчиво и грижливо следял за неговото духовно израстване. Учителят Кирил Манчев се интересувал до края на живота си от своя любим ученик, искрено се радвал на внушителното литературно дело на писателя Георги Райчев. А приятел и другар в начеващото литературно поприще още в Стара Загора Георги Райчев намерил в лицето на Николай Лилиев.
Първата печатна работа на Георги Райчев била една басня „Волове и теле“.
Друг голям съветник и другар в литературата Георгя Райчев намерил, когато дошъл в София през 1908 година, в лицето на Антон Страшимиров, в чието списание „Наш живот“ печатал „Спътници“, първия си публикуван разказ, подписан с един от псевдонимите си Г.М. Орлин.
Оттогава Георги Райчев навлиза в едни от най-интересните страници на литературния ни живот по онова време и става един от най-близките другари на Николай Лилиев, Димитър Подвързачов, Димчо Дебелянов, Константин Константинов, а по-късно и на Йордан Йовков.