Царят беше много зарадван. Той нареди народът да празнува цяла седмица по случай благополучното завръщане на двамата момци. А на седмия ден повика сина си и му каза:
— Синко, виждаш ли хе онзи нов дворец? За тебе съм го съградил. От днеска той е твой. Побързай да си избереш невяста и живейте там щастливо, докато дойде ред да ме заместиш на трона.
От този ден момъкът се посели в двореца. Той повика при себе си и побратима си Мерука, наредиха се и се захванаха най-напред да намерят невяста на Сехадина. Но като че ли тежеше зла орис над цар Перизановия род. Ето и син му като баща си не можеше да си избере мома прилика! Какво не направи побратим му, какви добри и красиви момичета не му показа! Царският син никоя не харесваше, към никоя не се обърна с обич сърцето му. Топяха го черни мисли. Потъмняха очите му, побледня лицето.
Царят виждаше как се измъчва милото му чедо и също страдаше. Нали и в неговото сърце беше свила гнездо мъката! Много мисли той как да му помогне да си намери невяста. Най-сетне остана само едно средство — да му покаже вълшебното огледало. Но царят не се решаваше, защото се боеше да не би Сехадин да види и да обикне сестрата на Омайна. А той не искаше да я види жена другиму, дори невяста на сина си. Пък и страхуваше се, че момчето ще тръгне да я търси и ще загине в дългия път.
Най-после бащината обич надви. Той повика сина си, даде му чудното огледало и му разказа какво е то. Сехадин взе огледалото и се върна в двореца. Яви се едва на седмия ден. Той застана мълчаливо пред баща си, без да посмее да го погледне в очите.
— Е, синко, избра ли си невяста? — попита го баща му засмян.
— Избрах, татко.
— Откъде е, каква е? — засмя се пак бащата. — Кажи да видим намерил ли си най-красивата девойка на света.
— Не знам, татко — промълви момчето, — но която харесах, според мене, тя е най-хубавата на земята. И като нейното царство няма друго: там е вечна пролет…
Царят, щом чу тези думи, престана да се усмихва, побледня и загледа плахо сина си.
— Сехадине! — едва промълви той. — Синко, опиши ми каква е девойката, какво е царството. Да не си погрешил нещо…
— Татко, не мога да ти опиша нито девойката, нито царството й — те са неизказано красиви. Но знай, че нея обичам, нея желая за жена. Тя живее покрай морето, в светъл дворец, сред вечна пролет. Дворецът им е заграден отвред с гора, която достига до морския бряг. Само златорог елен, бързонога сърничка и птиците небесни са едничките й другари… Но тя е всякога тъжна и замислена, горчива скръб гризе сърцето й… Татко, или тя ще бъде моя жена, или никоя друга!
Сехадин коленичи пред баща си. Но царят го вдигна кротко, сложи ръка на рамото му и го загледа в очите.
— Дете мое — рече той, — помисли добре! Пред тебе са девойките на целия свят. Избери си, която щеш, друга мома. Само тази не искай. Недей!
— Тази искам, татко, тази — никоя друга!
— Но това е гибел! — извика царят. — Знаеш ли, че до царството на тази девойка има сто години път оттук. Никой смъртен не може стигна до това царство.
— Аз ще го достигна! — отвърна гордо момъкът. — Аз я обичам, а за обичта няма прегради — така ни учеше нашият стар учител, мъдрецът.
— Не, не! Ти ще загинеш по пътя, дете мое. Откажи се!
— Защо да се откажа, когато и тук без нея животът ми ще бъде по-тежък от смъртта. Пусни ме, татко! Ще тръгна, ще я търся, ще я намеря!
Царят видя, че е невъзможно да го разубеди. Той повика Халмира, стария везир, и пръв път през живота си го моли със сълзи на очи да разубедят двамата с Мерука сина му да не тръгва. Но старият везир му отговори:
— Царю, защо да мъчим момчето? Нека отиде. Ако стигне дотам, ще се върне с нея. Не доведе ли и ти сестра й Омайна, ала Доброто ти я отне от ръцете?
Накрай царят отстъпи и обади на сина си, че е съгласен да го пусне. И зарадваният момък взе да се готви за път.
— И аз ще замина с него — заяви Мерук, другарят му.
— Иди, сине! — отвърна баща му. — Всичко може да се случи по пътя. Като сте двама, ще си помагате. Пък нали и ти си по-голям, ще се грижиш за Сехадина.
След някой ден двамата момци възседнаха конете си и весело тръгнаха на път. Те бяха в царски облекла, на едното им бедро висеше остър меч, на другото — колчан със стрели. През рамо носеха тежки лъкове. Царят и везирът ги изпратиха до накрай града със сълзи на очи. Момците препуснаха коне и след малко се изгубиха от погледите на двамата нажалени бащи.
Първия ден момците минаха в смях и безгрижни шеги. Вървяха втори и трети ден. Препускаха все напред, без да знаят къде ще ги изведе пътят. Изминаха широко поле, после планина и стигнаха до висока гора. Навлязоха и още два дни бродиха из гората — нямаше край. Нигде никого не срещнаха. Само гора и гора. На третия ден излязоха на широка поляна, а сред поляната дъб и под дъба бистър извор. Бяха много прегладнели, а и конете им — уморени от дългия и труден път.