— Върви! — каза тя.
Тялото закрачи.
— Мисли!
Старият мозък заработи.
— Говори!
Тялото заговори, като се поклони към мъжете.
— Много съм ви задължена. Благодаря.
— А сега — заповяда тя накрая, — плачи!
И по бузите й потекоха сълзи от щастие.
Ако искате да се отбиете при леля Тилди, достатъчно е някой следобед около четири да идете при антикварния й магазин и да почукате. На вратата има голяма траурна лента. Да не ви безпокои! Леля Тилди я остави там: такова й е чувството за хумор. Чукате на вратата. Тя е с две резета и три ключалки и от другата й страна ще чуете пискливия й глас.
— Мъжът в черно ли е?
Разсмивате се и казвате — Не, лельо Тилди, аз съм.
Тя се разсмива.
— Влизай бързо! — Отваря рязко вратата и я затръшва веднага, за да не може мъжът в черно да се промъкне след вас. После ви настанява, сипва ви кафе и ви показва най-новия си плетен пуловер. Вече не е толкова бърза и недовижда, но въпреки това се справя.
— А ако сте много добри, ще ви почерпя — заявява леля Тилди и оставя чашата си на масата.
— С какво? — питат гостите.
— С това — казва леля Тилди, доволна от мъничката си уникалност.
И със свенливи движения на пръстите ще разкопчае бялата дантела около шията и гърдите, за да ви покаже за миг какво се крие отдолу.
Дългият син белег от аутопсията.
— Приличен шев като за мъж — казва тя. — О, някой да иска още кафе? Заповядайте!