Рей Бредбъри
Имам шоколадче за теб!
Всичко започна с аромата на шоколад.
В един задушен късен юлски следобед отец Моли дремеше в изповедалнята в очакване на каещи се.
Къде ли са се изгубили всички, чудеше се той. Огромни потоци грях се спотайваха зад топлите дъждовни струи. И защо не текат насам?
Размърда се и примигна.
Днешните грешници се движеха толкова бързо с автомобилите си, че виждаха старата църква като духовно петно. А него самия? Като древен акварелен свещеник, затворен вътре и бързо избледняващ.
Още пет минути и стига, помисли си той. Не изпитваше паника, а нещо като тих срам и отчаяние, което те кара да отпуснеш рамене.
От другата страна на решетката се чу шумолене.
Отец Моли бързо се надигна.
През решетката се промъкна аромат на шоколад.
Господи, помисли си той. Някой момък с малката си кошничка грехове, ще ги разтовари и ще си иде. Какво пък…
Старият свещеник се наведе към решетката, където все още витаеше приятната миризма и откъдето трябваше да прозвучат думите.
А тях ги нямаше. Нямаше „Прости ми, отче, защото съгреших…“
А само странни миши звуци… дъвчене!
Грешникът от другата страна, Господ да зашие устата му, седеше и набиваше шоколад!
— Не! — прошепна свещеникът сам на себе си.
Стомахът му събра информацията и закъркори, напомняше му, че не е ял нищо от сутринта. Заради някакво отдавна забравено прегрешение се бе заковал на праведна диета през целия ден. А сега — това!
Дъвченето на съседа продължаваше.
Стомахът на отец Моли изръмжа. Той се наведе към решетката, затвори очи и викна:
— Престани!
Мишите звуци престанаха.
Ароматът на шоколад отшумя.
— Точно заради това дойдох, отче — произнесе млад мъжки глас.
Свещеникът отвори едно око, за да разгледа сянката зад преградата.
— Заради какво по-точно си дошъл?
— Заради шоколада, отче.
— Заради кое?
— Не се сърдете, отче.
— Да се сърдя ли? По дяволите, кой се сърди?
— Вие, отче. Вече съм проклет и изгорен на клада, преди да съм започнал, ако мога да съдя по гласа ви.
Свещеникът се облегна в скърцащия кожен стол, избърса потта от челото си и се отърси.
— Да, да. Денят е горещ. Трудно се сдържам. То по принцип трудно се сдържам.
— По-късно ще се разхлади, отче. Ще се оправите.
Старият свещеник погледна преградата.
— Кой тук се изповядва и кой е изповедникът?
— Разбира се, че вие, отче.
— Тогава почвай!
Гласът заговори забързано:
— Усетихте ли аромата на шоколад, отче?
Стомахът на свещеника тихо отговори вместо него.
И двамата се заслушаха в печалния звук.
— Е, отче, да си кажа правичката, аз бях и все още съм… шоколаден наркоман.
Стари огньове пламнаха в очите на свещеника. Любопитството се превърна в хумор, после със смях отново стана любопитство.
— И затова ли си дошъл да се изповядаш?
— Да, сър. Тоест, отче.
— Не си дошъл, защото си пожелал сестра си или си замислил прелюбодеяние, или пък защото водиш епична война с мастурбацията?
— Не, отче — разкаяно рече гласът.
Свещеникът улови верния тон.
— Така-така, всичко е наред. Ще се пребориш. Честно казано, ти си голямо облекчение. До гуша ми е дошло от кръшкащи мъже, самотни жени и боклуците, които четат по книгите и пробват във водни легла, и потъват с приглушени викове, когато проклетите легла започнат да текат и всичко пропада. Давай. Заинтригува ме. Продължавай.
— И тъй, отче, през последните десет или дванайсет години всеки ден изяждам по половин до едно кило шоколад. Просто не мога да го откажа, отче. Станал е алфата и омегата на живота ми.
— Подозирам, че страдаш от ужасни гнойни пъпки, акне и циреи.
— Страдах. И страдам.
— И това не спомага за стройната ти фигура.
— Ако се облегна, отче, от изповедалнята нищо няма да остане.
Кабинката около тях заскърца и изстена от демонстрацията на невидимия грешник.
— Не мърдай! — викна свещеникът.
Стоновете спряха.
Свещеникът вече съвсем се събуди и се чувстваше чудесно. От години не се бе усещал толкова жив, с така щастливо и любопитно сърце и свежа кръв, достигаща до най-далечните ъгълчета на одеждите и тялото му.
Жегата изчезна.
Чувстваше се невероятно свежо. Някаква радостна възбуда пулсираше в китките и се надигаше в гърлото му. Наведе се едва ли не като любовник към решетката и поиска още.
— Момко, рядка птица си.
— И тъжна, отче. На двайсет и две съм, чувствам се използван, мразя се заради лакомията и искам да направя нещо по въпроса.
— Пробвал ли си да дъвчеш повече и да преглъщаш по-рядко?