— О, всяка вечер си лягам и си казвам — Господи, избави ме от вафлите, целувките с млечен шоколад и десертните блокчета. И всяка сутрин скачам от леглото и тичам до магазина не за алкохол, а за осем парчета „Нестле“ накуп! По обед вече имам диабетичен шок.
— Това е не толкова изповед, колкото медицински факт, доколкото разбирам.
— Докторът ми ме навиква, отче.
— Така и трябва.
— А аз не го слушам, отче.
— А би трябвало.
— Майка ми не ми помага особено, дебела е като свиня и е луда на тема сладко.
— Надявам се, че не си от онези, които на такава възраст живеят с родителите си?
— Мотая се, отче.
— Господи, трябва да има закон против мотаещи се в сянката на майките си момчета. Баща ви понася ли ви?
— Криво-ляво.
— А той как е с теглото?
— Сам се нарича Ъруин Големия. Има предвид размерите и теглото си, не друго.
— Значи като се наредите един до друг, запречвате тротоара?
— И колело не може да мине, отче.
— А Христос е гладувал четирийсет дни в пустинята — промърмори свещеникът.
— Звучи като ужасна диета, отче.
— Ако знаех подходяща пустиня, щях да те заритам към нея.
— Заритайте ме, отче. Мама и татко не ми помагат, докторът и кльощавите ми приятели ми се подиграват, а аз оставам без пукната пара от ядене и без акъл от същото. Никога не съм си и помислял, че в крайна сметка ще дойда тук. Да ме прощавате, отче, но идването ми струваше доста усилия. Ако приятелите ми научат, ако мама, татко, лудият ми доктор научат, че в момента съм при вас… по дяволите!
Чу се уплашен тропот на крака, килване на много плът.
— Чакай!
Но тежката маса се изнесе от съседната кабинка.
Младежът изчезна със слонски тръс.
Остана единствено ароматът на шоколад — и казваше всичко без думи.
Горещината отново се стовари с пълна сила върху стария свещеник.
Наложи му се да излезе от изповедалнята — знаеше, че ако остане вътре, ще започне да ругае и ще му се наложи да тича при събрат да опрощава неговите грехове.
Господи, страдам от Докачливост, помисли си той. Колко пъти „Господи, помилуй“ се полагат за това?
А като се замисля, колко пък се полагат за хиляда тона (плюс-минус един) шоколад?
Върни се! — безмълвно извика той в пустото крило на църквата.
Не, няма да се върне. Никога няма да се върне, помисли си свещеникът. Прекалено силно го натиснах.
И ужасно потиснат тръгна към дома си да вземе хладна вана и да се разтрива с кърпа до безчувствие.
Мина ден, два, седмица.
Изнурителните обедни жеги отново докараха стария свещеник в състояние на потно и кисело като оцет настроение. Дремеше в изповедалнята или шумолеше с вестници в голата библиотека, поглеждаше навън към избуялата морава и си напомняше в близките дни да поразходи косачката. Но през повечето време се улавяше, че се дразни. Прелюбодейството се ширеше в тази страна, а мастурбацията бе неговата вярна прислужница. Поне така се разбираше от шепота в изповедалнята през дългите следобеди.
На петнайсетия ден на юли се улови, че зяпа две момчета, лениво каращи велосипеди и дъвчещи с пълна сила шоколадови десертчета.
През нощта се събуди с мисъл за „Пауър Хаус“, „Бейби Рут“, „Лъв Нест“ и „Крънч“.
Търпя, търпя, накрая стана, опита се да чете, захвърли книгата, прекоси тъмната църква, като си мърмореше нещо, застана пред олтара и отправи молба към Бог — нещо, което рядко му се случваше.
На следващия ден обичащият шоколад младеж най-сетне се появи отново.
— Благодаря ти, Господи — промърмори свещеникът, когато чу как дъските на изповедалнята скърцат като претоварен кораб под масивното му туловище.
— Какво? — прошепна младият глас от другата страна.
— Прощавай, не беше за теб — отвърна свещеникът.
Затвори очи и вдиша.
Сякаш портите на някаква шоколадена фабрика зееха широко отворени пред него и ароматът се разнасяше да промени света. От устата на отец Моли излетяха остри думи.
— Не биваше да идваш тук!
— Какво-какво, отче?
— Иди другаде! Не мога да ти помогна. Трябва ти специалист. Не. Не.
Старият свещеник с изумление слушаше как скритите му мисли сами излизат навън. Какво беше това — жегата, дългите дни и седмици в очакване на този маниак? Какво, какво? А устата му продължаваше да бълва.
— Тук за теб няма помощ! He-не. Иди за помощ…
— В лудницата ли? — прекъсна го гласът — изненадващо спокоен, обмислящ избухването му.
— Да, да, Бог да ни е на помощ, при онези хора. При… психиатрите.
Последната дума беше съвсем невероятна. Наистина рядко му се случваше да я произнесе.