— Господи, отче, те пък какво разбират?
И какво ли наистина, помисли си отец Моли, на когото отдавна му бяха писнали глупавите им дрънканици, приказки за едно и също и врели-некипели. Ама че работа, защо ли не си сваля якичката и не си купя брада?
— Какво разбират ли, синко? — по-спокойно рече той. — Че защо, нали самите те твърдят, че всичко разбират.
— Съвсем като Църквата навремето ли, отче?
Мълчание. После:
— Между твърдението и знаенето има разлика — отвърна свещеникът толкова спокойно, колкото му позволяваше разтуптяното му сърце.
— А Църквата знае, нали така, отче?
— А ако не тя, то аз знам!
— Не се разгорещявайте отново, отче. — Младежът помълча и въздъхна. — Не съм дошъл да разисквам с вас колко ангела могат да се съберат на върха на игла. Да започна ли да се изповядвам, отче?
— Крайно време беше! — Свещеникът се овладя, облегна се назад, затвори сладко очи и добави: — Е?
И гласът от другата страна, с езика и дъха на дете, в който се долавяше привкусът на завити в станиол целувки и мед, под впечатлението от неотдавна погълнатите сладки и съвсем пресни спомени за пиршества с „Кедбъри“, започна да описва живота си — как става сутрин, как живее и как си ляга с швейцарски деликатеси и пенсилвански изкушения, как можеш да сдъвчеш шоколадовата обвивка на десертче „Кларк“ и да оставиш карамела и бисквитата за последно. Затова как душата се моли, езикът настоява, стомахът приема и кръвта танцува под напора на „Пауър Хаус“, обещанията на „Лъв Нест“, полета на „Бътърфингър“, но най-важното от всички бе сладкият африкански шепот на черен шоколад между устните, шоколад, оцветяващ венците, изпълващ с благоухание небцето, така че насън мърмориш на езиците на Конго, Замбези и Чад.
Минаваха дни и седмици и колкото повече говореше гласът, и колкото повече слушаше свещеникът, толкова по-лек ставаше товарът от другата страна на решетката. Отец Моли знаеше и без да вижда, че плътта около този глас започва да се топи. Походката не бе тъй тежка. Изповедалнята не протестираше уплашено, когато тялото се наместваше в съседната кабинка.
Защото макар младият глас и носителят му да бяха там, ароматът на шоколад започна да отслабва и почти изчезна.
Това бе най-чудесното лято, което бе преживявал старият свещеник.
Веднъж преди години, когато бе съвсем млад, му се случи нещо много подобно по свой странен и особен начин.
Едно момиче на не повече от шестнайсет, ако се съдеше по гласа й, идваше да шепне всеки ден от началото до края на лятната ваканция.
През цялото дълго лято шепотът и милият й глас събуждаха у него трепет, ако подобно нещо беше възможно у свещеник. Изслушваше я в юлското й увлечение, в августовската лудост, в септемврийското прощаване с илюзиите. И когато през октомври тя си тръгна завинаги, обляна в сълзи, му се искаше да извика: Остани, остани! Омъжи се за мен!
Но нали съм слуга на Христовите невести, прошепна му друг глас.
И онзи съвсем млад свещеник не бе изтичал навън в потока на света.
А сега, към шейсетте, младата душа в него въздъхна, размърда се, спомни си, сравни стария изтъркан спомен с новата донякъде смешна и същевременно тъжна среща със заблудената душа, чиято любов не бе лятно безумие по момичета в подлудяващи бански, а по шоколад, тайно развит и набързо ометен.
— Отче — рече един късен следобед гласът. — Лятото беше чудесно.
— Странно, че го казваш — отвърна свещеникът. — И аз си го мислех.
— Отче, трябва да призная нещо наистина ужасно.
— Мисля, че вече нищо не може да ме ужаси.
— Отче, аз не съм от вашата епархия.
— Няма страшно.
— И, отче, простете ми, но…
— Продължавай.
— Дори не съм католик.
— Какво!
— Дори не съм католик, отче. Нима не е ужасно?
— Ужасно?
— Искам да кажа, че наистина съжалявам. Ако желаете, отче, ще се кръстя, за да оправя нещата.
— Да се кръстиш ли, идиот такъв? — развика се свещеникът. — Късно е за това! Знаеш ли какво направи? Имаш ли представа в какви дълбини на падението си се хвърлил? Отнемаш ми времето, мъчиш ми ушите, побъркваш ме, молиш за съвет, имаше нужда от психиатър, спореше с религията, критикува папата, ако си спомням правилно — а аз наистина си спомням, — пропиля ми три месеца, осемдесет или деветдесет дни, а сега искаш да се кръстиш и да „оправиш нещата“?
— Ако нямате нищо против, отче.
— Нищо против! Нищо против! — викна свещеникът и изпадна в десетсекундна апоплексия.
Беше готов да отвори вратата и да сграбчи този безбожен престъпник за шията. И точно тогава…