— Всичко това изобщо не беше напразно, отче — произнесе гласът зад решетката.
Свещеникът притихна.
— Защото, отче, Бог да ви благослови, вие ми помогнахте.
Свещеникът съвсем притихна.
— Да, отче, наистина Бог да ви благослови, помогнахте ми неимоверно много и съм ви страшно признателен — прошепна гласът. — Не попитахте, но не се ли досещате? Няма да повярвате колко съм свалил. Четирийсет, че и повече килограма. Благодарение на вас, отче. Отказах се. Отказах се. Поемете дълбоко дъх. Вдишайте.
Свещеникът го направи против волята си.
— Усетихте ли нещо?
— Нищо.
— Нищо, отче, нищо! Няма го вече. Аромата на шоколад, а с него и шоколада. Няма го. Няма го. Свободен съм.
Старият свещеник седеше, без да знае какво да каже. Усети особен сърбеж около клепачите.
— Свършихте Христовата работа, отче, но и сам много добре го знаете. Той е вървял по света и е помагал. Вие вървите по света и помагате. Когато падах, вие ми протегнахте ръка, отче. И ме спасихте.
Тогава стана най-невероятното.
Отец Моли усети как се просълзява. Сълзите препълниха очите му. Потекоха по бузите. Събраха се по плътно стиснатите устни и той ги отпусна, и сълзите закапаха от брадичката му. Не можеше да ги спре. Просто си течаха и течаха като пролетен дъжд след седем години засуха. А той, изпълнен с благодарност, танцуваше под капките.
Чу някакви звуци от другата страна на преградата и макар да не бе сигурен, усети, че и там някой плаче.
И двамата седяха в ухаещия на тамян полумрак, докато грешният свят летеше с бясна скорост по улиците — двама души от двете страни на крехка решетка, в късния следобед в края на лятото, и плачеха.
Накрая се успокоиха.
— Добре ли сте, отче? — развълнувано попита гласът.
— Чудесно — отвърна свещеникът със затворени очи. — Благодаря.
— Мога ли да направя нещо, отче?
— Вече го направи, синко.
— Имам предвид… за кръщаването ми. Наистина.
— Няма значение.
— Има значение. Ще се кръстя. Макар да съм евреин.
От гърдите на отец Моли се изтръгна нещо като смях.
— Каквооо?
— Евреин, отче. Но ирландски евреин, ако това ще помогне.
— О, да! — ревна старият свещеник. — Ще помогне, ще помогне!
— Какво му е смешното, отче?
— Не знам, но е смешно, ужасно смешно!
И избухна в такъв смях, че на очите му отново избиха сълзи, а те го накараха да се разсмее още повече, докато всичко не се смеси в един могъщ рев. Църквата отекна от пречистващите звуци. И насред всичко това знаеше, че утре ще разкаже всичко това на епископ Кели, своя изповедник, и ще бъде опростен. Църквата се пречиства не само от сълзите на скръбта, но и от чистата свежа метла на прощаването на себе си и на другите, дадена от Бог единствено на човека и наречена смях.
Мина дълго време, преди взаимните им викове да утихнат — младежът също бе спрял да плаче и се бе развеселил, и църквата се тресеше от смеха на двамата души, които само преди минута бяха тъжни, а сега преливаха от радост. Подсмърчането бе спряло. Веселието отекваше в стените като птици, мъчещи се да излязат на свобода.
Накрая смехът отслабна. Двамата седяха и бършеха сълзи, невидими един за друг.
После, сякаш светът усети, че е време за смяна на настроението и декора, през отворената врата в църквата повя вятър и домъкна между скамейките пожълтели листа. Прашният въздух се изпълни с дъха на есен. Лятото наистина си беше отишло.
Отец Моли погледна към вратата, вятъра и листата и изведнъж му се прииска да полети с тях. Душата му настояваше за изход, а изход нямаше.
— Тръгвам си, отче.
Старият свещеник се изправи в стола.
— Имаш предвид до следващия път.
— Не, отче. Заминавам. За последен път идвам тук.
Не можеш да го направиш! — за малко да изкрещи свещеникът.
Но вместо това попита възможно най-спокойно:
— Къде заминаваш, синко?
— О, по цял свят, отче. На много места. Преди винаги се страхувах. Никъде не ходех. А сега, след като отслабнах, тръгвам. Чакат ме много места, ще си намеря нова работа.
— Колко време няма да те има, момко?
— Година, пет, може и десет. Тук ли ще бъдете след десет години, отче?
— Ако даде Бог.
— Е, ако мина през Рим, ще купя нещо малко и ще помоля папата да го освети, а когато се върна, ще ви потърся.
— Ще го направиш ли наистина?
— Да. Прощавате ли ми, отче?
— За какво?
— За всичко.
— Вече си простихме, мило момче, а това е най-доброто, което могат да сторят хората един за друг.
От другата страна се чу съвсем тихо мърдане на крака.
— Тръгвам, отче. Вярно ли е, че „сбогом“ означава „Бог с теб“?
— Точно това означава.
— Е, тогава наистина Бог с теб, отче.