— И с теб, момко.
И кабинката оттатък преградата изведнъж опустя.
Младежът си бе отишъл.
Много години по-късно, когато отец Моли бе наистина много остарял и все го караше на сън, се случи едно последно събитие, което изпълни живота му. Един късен следобед дремеше в изповедалнята и слушаше как дъждът вали навън, и изведнъж усети странен и познат аромат и отвори очи.
От другата страна на решетката нежно се промъкна аромат на шоколад.
Изповедалнята изскърца. От другата страна някой се мъчеше да намери подходящите думи.
Старият свещеник се наведе напред с разтуптяно от изненада и вълнение сърце.
— Да?
— Благодаря — прошепна най-сетне някой.
— Моля?…
— Беше преди много време — каза шепотът. — Вие ми помогнахте. Дълго ме нямаше. Тук съм само за един ден. Видях църквата. Благодаря. Това е всичко. Подаръкът ви е в кутията за пожертвования. Благодаря.
Някой се отдалечи тичешком.
За първи път през целия си живот свещеникът изскочи от изповедалнята.
— Чакай!
Но невидимият мъж изчезна. Висок или нисък, дебел или тънък — нямаше начин да разбере. Църквата бе празна.
Спря в сумрака до кутията за пожертвования, поколеба се, после бръкна вътре. Там намери голямо блокче шоколад за осемдесет и девет цента.
Някой ден, отче, ще ви донеса подарък, осветен от папата — прошепна отдавна забравен глас.
Това? Това? Старият свещеник повъртя блокчето в треперещите си ръце. А защо не? Какъв по-добър подарък от този?
Видя как е станало всичко. Един летен обед пет хиляди души се потят и блъскат в прахта пред Кастел Гандолфо, а папата маха и благославя от време на време от балкона си. И изведнъж сред цялата суматоха, сред морето ръце и глави високо се вдига една самотна дръзка ръка…
И в нея блести увитият в сребро великолепен шоколад.
Старият свещеник кимна, без изобщо да се учудва.
Заключи шоколада в едно специално чекмедже в кабинета си и от време на време, години по-късно, когато жегата покриваше прозорците и отчаянието се просмукваше през процепите на вратата, отиваше зад олтара, вадеше шоколада и отхапваше съвсем мъничко парченце.
Не, това не бе светата нафора, не бе тялото Христово. Но беше живот. И този живот бе негов. И от време на време, в не много честите, но и не много редки моменти, когато отхапваше мъничко, той бе (благодаря ти, Господи) тъй невероятно сладък…