— Туйто… — сякаш лапна приказка от устата му Сирака, — той под извора го заровил, да не е ни на камък, ни на земно — пуснал е водата отгоре му… Колкото копринарска тава, а?… Тръгвай сега…
Разщъкаха се селяни още от тъмна вечеря. Мина среднощ, време петляно настана, а те не искат и да знаят сън, умора… Ей сипна зора, сепна се гората, оттук-оттаме, като пернати стрели, прелитат прокудени от есента лястовички и слънцето бърже-бърже се подема по ясното небо. На едни се откъсват кръстове от копан, на други премалява на сърцето от глад, а имането си се спотайва мълчаливо, незнайно де.
— Не ще стигам Дойна Сирака, да ставам за смях на хората, ами да си сбирам чуковете, докато не ме е видял някой — нарамя лигар Бою да си върви.
— Ехе, Уста Добре, намери ли го? И ти, дядо Браделе, на стари години малджия си станал! — се стъписа на пътя Бою.
— Ами ти де си ходил с лизгар на Благовещение, че нас съдиш?… — се ропна Добри.
— Хайде си, Добре — вдигна нагоре очи по Крива урва дядо Брадел, като се почесва по тила, — хайде, стига сме си губили ума по туй имане…
А над тях, затулени зад драките, се препират други:
— Нали ти викаше, че като се поклатяла плочата, под нея нещо звънтяло?…
— Звънти я, повдигнахме ли я да видим?
— Звънти — щеше да ми пребиш краката…
— Ей ги и други; и те под плочи търсили — се подсмихна Бою.
И ето насреща им се ухили Дойно Сирака:
— Ехе, че то цяло село тръгнало по имане…
— Е, намерихте ли го бе, Дойно? Ти барим нали му отбираш на туй най-вече? — поде Добри.
— А, бе ще намериш… Пари много, ама ха намери му колая де… — климна глава уморен Герги Дългия.
— Я си тръгвайте! — подбира с всички пътя Дойно Сирака. — И вий имане ще търсите. Защо ли сте само марфилили занаята?…
Извика селяни зад Рогачова стена, слязоха в село и се разпръснаха по къщи да оставят кой мотика, кой лизгар, без да се сбогуват.
Само Дойно Сирака нигде не се отби. Не му мига нему око от никого. Запъти се и право на хорището всред село се озова. Вси го изгледаха засмени. Булки се сбутаха усмихнати, гайдара лудо зачофили пръсти по писналата ручилка, а накривил калпак, хороводник ситно-ситно преплете крака, па по него извиха и кръшно хоро пъстрополи изгори.
Подухна долнякът, срамежливо зашушнаха окичени с цветове овошки и от балкана полъхна излека ведрата нощ. Насядали по прагища, свекърви завикаха една по една да се прибират нескопосни невести, а ето оттук-оттам заприиждаха и малджиите. Дядо Брадел си запали луличката на една страна, па весело погледна левент хороводник и като да припомни луди младини. Бою вдигна немирни очи, сякаш търсеше някого, а Добри застиска плешки, откъснати от копан цяла нощ. Само Герги Дългия глухо изгледа наоколо и заизсмуква кухия си преден зъб.
— Как е, на земно ли е, или на камък? — смигна на Дойна горския стражар.
— Не е ни на земно, ни на камък — зашепна важно той. — Ний му влязохме вече в ноймата. Хайдутина, като избил сватбарите, заровил под Младоженски гробец имането, та пуснал да тече отгоре му водата. Оназ вечер, като изгря месеца, надвесих се да пия: на дъното в кладенеца цяла копринарска тава алтъни лъщят…
Горския стражар засука руси мустаци, като побутна провесена на рамо мартина.