Само дето този тук не е куче, напомни си и се усмихна накриво. Дали пък животът на неомъжена ветеринарна лекарка вече не се отразяваше на социалното й поведение? Приятелката й Айви постоянно й го натякваше и твърдеше, че предпочитала компанията на животни пред тази на хората. И донякъде имаше право, защото къщичката й в Салтърс Енд междувременно се бе превърнала в местен приют за животни. Кой откъдето намереше някое бездомниче — куче или котка, дори ранен горски обитател — го носеше на Кейт, понеже всички знаеха, че сърце не й дава да откаже на нуждаещо се от помощ животно. Обичаше да се грижи за пациентите си, нерядко се налагаше да им търси и нов дом, а това отнемаше време и другите неща оставаха на заден план. Това не я притесняваше, но виж, фактът, че току-що изпита потребност да погали абсолютно непознат мъж, бе наистина озадачаващ. Във всеки случай живо си представяше какво би казала Айви, ако й разкажеше.
От друга страна… Кейт леко наклони глава. Надали щеше да навреди, ако мъжът усетеше, че не е сам. Може би това би му помогнало да се свести. Водена от тази мисъл, тя отново протегна ръка и махна косата от челото му, погали го по бузата, малко грапава на допир.
— Който и да си, трябва да се събудиш, чуваш ли? — промълви тихо и продължи да го гали лекичко, докато се чудеше при кого ли е отивал, преди да се озове пред къщата на Аманда. Мисълта, че навън някой може би го чака, а тя се е погрижила за това да не стигне до целта си, пак разпали угризения. От тях обаче полза нямаше, можеха да изяснят всичко чак когато той дойдеше на себе си.
4
— Бенедикт Стърлинг?
Изненадан, Дейвид Камдън вдигна очи от писмото на нюйоркската адвокатска кантора, което баща му преди няколко минути бе тикнал без коментар в ръката му.
— Кой е този? И откъде накъде си позволява да предявява такива претенции?
Баща му, застанал до прозореца гърбом към него, не отговори, затова Дейвид погледна към Тимъти, който се беше облегнал на камината. Но и чичо му замълча, очевидно чакаше думата да вземе по-големият му брат, който най-накрая се обърна към тях.
— Дълга история — поясни Ралф и Дейвид се стресна от съкрушеното му изражение. — Но не е изключено да е вярно.
— Не! Това е абсурд! — намеси се лейди Илайза.
Синият салон, в който се намираха в момента, беше нещо като нейна частна дневна и тя както винаги се беше разположила на малкото канапе пред камината. Седеше с изпънат гръб, снежнобялата коса бе прибрана на тила в стегнат кок, което й придаваше строг вид. И това впечатление не лъжеше; лейди Илайза с право беше взела страха на обитателите на Дарингам Хол.
— Този тип е измамник. Господин Никой. Чисто и просто ще игнорираме писмото. Само това липсва, семейство Камдън да се оправдава пред допилял се отнякъде си американец.
Тя вирна сбръчканата си брадичка и на лицето й се изписа арогантното, надменно изражение, до болка познато на Дейвид. Обичаше баба си, но високомерието, което тя често демонстрираше заради аристократичното си потекло, го нервираше, понеже го смяташе за доста демоде и абсолютно излишно.
— А името? — възрази Ралф. — Ако наистина е синът на Джейн Стърлинг, тогава…
— Той лъже, Ралф. Защо да е по-добър от майка си? Нима си забравил как постъпи тя на времето? — сряза го лейди Илайза, от което той пребледня още повече. Рязко се обърна към прозореца и се загледа в бурята, която вилнееше наоколо.
— Въпреки всичко трябва да проучим нещата. — С тези думи Тимъти наруши възцарилото се мълчание. — Този тип може да ни навреди, дори да е мошеник. Слуховете се разпространяват бързо, знаем го. Така че ще се погрижа да събера съответните документи. — И въздъхна дълбоко. — Сякаш в момента нямам по-важна работа! Луис Бартън пак е пуснал жалба срещу нас. Старият твърдоглавец не се отказва и туйто.
— Нашият патологично свадлив съсед е по-важен от това тук? — Дейвид невярващо подаде писмото на чичо си. Все още не схващаше цялата ситуация и опитът на Тимъти да я омаловажи го вбеси. — А как ще постъпим, ако е вярно?
— Обаче не е вярно — настоя лейди Илайза и пак се обърна към Тимъти. — Такива хора трябва да се наказват с презрение, а не да получават трибуна за абсурдните си твърдения.
Изрече го с нетърпящ възражение глас, впила сърдит поглед в по-малкия си син.
Държането на лейди Илайза често беше, меко казано, натоварващо и тъй като бе прословута със своите настроения, децата и внуците обикновено се стараеха да не провокират гнева й. Само че този път Тимъти не отстъпи и не избегна погледа й.