— Бил съм и по-добре — едва-едва отговори пресипнало и се помъчи да седне в леглото, но не успя, защото имаше чувството, че ако вдигне главата си, тя ще експлодира.
— Лежете си, контузен сте — каза младата жена и това още повече го обърка.
— Какво… какво се е случило?
— Някой сигурно ви е пребил или може би са ви ограбили. А след това… — Тя се поколеба за миг, но сетне думите сякаш избликнаха от устата й. — … след това ви ударих с цепеница, когато се приближихте до къщата на Аманда. Беше грешка, просто ви взех за крадец.
— Какво?
Всичко това бе лишено от всякаква логика и разумът му отчаяно се разбунтува срещу кошмара, в който се бе събудил.
— Съжалявам, честно, не съм го искала — продължи жената и той внезапно осъзна, че не сънува. Не, прекалено реални бяха хладните й ръце, които сега лежаха върху гърдите му, явно за да попречат на повторния опит да седне. Тя беше наистина тук… а той не проумяваше абсолютно нищо.
— Вие… сте ме ударили?
Всъщност не му приличаше на луда, но категорично не беше напълно с ума си.
Тя кимна с нещастно изражение.
— И още преди няколко часа повикахме линейка, обаче още не е стигнала до нас заради бурята.
— Буря ли?
Той присви очи, а после примигна по посока на прозореца. Слънцето навярно беше изгряло току-що, защото през затворените капаци се процеждаше бледа светлина. Но навън определено започваше спокойна утрин. Което пък означаваше, че май наистина си има работа с луда.
— За какво, по дяволите, говорите?
Тя го погледна уплашено.
— За страшната буря снощи… нищо ли не помните?
Би поклатил глава, ако не го болеше толкова силно, но тя очевидно прочете отговора по празния му поглед.
— Какво си спомняте? Сещате ли се как дойдохте дотук?
Важен въпрос, само че когато подири отговори в съзнанието си, почти веднага се сблъска с празна бяла стена. На нея нямаше нито. Абсолютно нито. Мисли, подкани се сам, ала това само влоши пулсирането под челото му.
— Не — рече, борейки се с чувството на безпомощност, което го заля като студена вълна. — Нямам никаква представа.
Думите му, изглежда, не успокоиха младата жена.
— Положително е от шока. Трябва да си починете, след време със сигурност ще си спомните.
— Не, вие не разбирате…
Отдалеч долетя звучен гонг, явно входен звънец, и излая куче. Младата жена въздъхна с облекчение.
— Това май е линейката. Най-после!
— Аз ще видя — каза старицата, която междувременно беше станала от импровизираната си постеля, и изчезна през вратата с плаха усмивка, насочена към него.
— Санитарите ще ви закарат в болницата на Кингс Лин — поясни му младата жена. — Спешно трябва да ви направят рентгенова снимка. Има ли на кого да съобщя за инцидента? Семейството ви сигурно вече се тревожи… Ох! — млъкна и го погледна уплашено, защото той беше стиснал грубо китката й.
— Нищо не зная, окей? — заяви по-агресивно, отколкото възнамеряваше. — Не мога да си спомня.
Едва след като го произнесе, осъзна докъде стига забравата, превърнала мозъка му във вакуум, и извъртя глава към прозореца.
Ужасът му отекна в гласа на жената.
— Искате да кажете, че не помните нищо? Дори името си?
Той отново се вглъби в себе си, но празнотата остана. Даже и тази по-важна от всичко друго информация не му дойде наум, а това го скова от адски страх. Погледна жената.
— Вие знаете ли го?
— О, господи! — Тя като че ли изобщо не го чу, вместо това запуши устата си с ръка. — За всичко съм виновна аз! Не биваше да го правя, просто не биваше да ви…
— Знаете ли името ми? — повтори той, защото за него този въпрос бе далеч по-важен от нейното разкаяние.
Тя поклати глава с нещастно изражение.
— Нямахте у себе си паспорт. Нито други документи — отвърна, в следващия миг обаче лицето й се проясни. — Не, почакайте. В джоба на панталона ви намерих бележка. — Наведе се и извади малко листче от нощното шкафче до леглото. — Ето, може би ще се сетите за нещо.
Той прочете ръкописната бележка, но почеркът му беше непознат.
— Бен? — И името нищо не му говореше. — Така ли се казвам?
— Май да — каза жената и за пръв път се усмихна плахо.
В следващия момент се обърна сепнато, защото в стаята влязоха неколцина мъже с яркожълти жилетки, следвани от старицата, която развълнувано сочеше към леглото.
— Ето го — поясни ненужно, понеже мъжете веднага овладяха ситуацията.