Първият носеше тежък ръбест куфар от метал, който остави до леглото. Беше на средна възраст, брадат. С обиграни движения щракна ключалките на куфара.
— Оттук поемаме ние — разпореди се мъжът, а младата жена кимна и се смъкна от леглото, за да му направи място за прегледа.
Санитарите налетяха легналия буквално като оси. Мъжът за нула време се оказа с маншет на мишницата и щипка на пръста и докато двама боравеха с някакви измервателни уреди, брадатият светна с фенерче в окото му и палпира гръдната и коремната област, после му показа поредица от различни на брой пръсти, а той трябваше да казва колко са. Отговаряше механично, но мислеше само за бележката и написаното в нея. Отчаяно се мъчеше да свърже текста с нещо, защото все повече се засилваше чувството, че се сгромолясва в зейнала пропаст. Не усещаше здрава почва под краката си, нямаше за какво да се хване, по какво да се ориентира и това го задушаваше.
— Как се казвате, сър?
Задиша тежко и кръвта забуча в ушите му, тъй като не знаеше отговора. Тъй като не знаеше абсолютно нищо.
— Казва се Бен — отговори вместо него младата жена. Стоеше до прозореца, обхванала с ръце раменете си, все едно й беше студено. Но гласът й прозвуча твърдо, а когато улови погледа й, той отново се почувства по-спокоен, въпреки че тя добави:
— Поне така си мисля.
Бен, рече си, докато се взираше в топлите кафяви очи на жената. Бен беше някакво начало.
Лекарят от „Спешна помощ“, изглежда, се разтревожи от факта, че мъжът не помни нищо, понеже настоя да го откарат в клиниката, нареди на санитарите да го сложат на носилката, която вече бяха вкарали в стаята. Тънкото фолио, с което го завиха, беше приятно затоплящо и той затвори за миг очи от изтощение. Когато отново ги отвори, видя, че вече са вън, пред къщата, която за негово учудване беше насред гора. Качиха носилката през задната врата на линейката.
— Може ли да дойда с вас?
Младата жена застана пред колата и погледна брадатия лекар, който явно се колебаеше.
— Не сте негова близка.
— Не, но… — Тя въздъхна. — Чувствам се отговорна за състоянието му.
Брадатият направи съжалителна гримаса и отвори уста да каже нещо, вероятно да й обясни, че това не е достатъчно основателна причина. Затова мъжът го изпревари.
— Нека да дойде. Моля ви.
Не беше изключено да е виновна за състоянието му. Но успокояващите й ръце щяха да му липсват. Имаше нужда от нея, въпреки че това усещане му се стори някак чуждо и нещо в душата му инстинктивно се разбунтува срещу него. Имаше нужда от нея, за да не превърти. Така че въздъхна с облекчение, когато брадатият кимна и позволи на жената да се качи. Изчака я да закопчее предпазния колан на седалката до носилката и да потеглят. Едва тогава капитулира пред умората, от която клепачите му натежаха. В следващия миг се унесе.
Обработка The LasT Survivors: SilverkaTa, Daemon, 2018
7
Питър вдигна глава от монитора на един от компютрите си и направи гримаса, когато Сиена Уокър влезе. Преди това бе почукала, както й беше наредил, но и този път не изчака да й отговори, а просто влетя в стаята — макар да знаеше, че той мрази да го смущават по време на работа.
— Какво? — попита враждебно и се опита да прониже с поглед високата блондинка, та поне да й внуши чувство за вина заради нахълтването в неговата светая светих.
Само че погледът му рикошира в невидимата й броня — както винаги. Малко я мразеше, задето бе достатъчно интелигентна, че да прозре номера му с лошото настроение. Номерът минаваше пред всички други, но не и пред нея.
Знаеше, че трябва да се радва — в крайна сметка организаторските способности на Сиена и нейната целеустременост му улесняваха живота. Ако не й се доверяваше сляпо, би се наложило да върши много повече неща, а това хич не му допадаше. И все пак не можа да се усмихне насила — дори само понеже подозираше защо е дошла.
— Време е — каза Сиена и посочи купчината документи, които носеше под мишница. — Хората на Станфорд ще дойдат след няколко минути.
Питър тръсна глава, защото все още се опъваше.
— Не мога, Сиена. Казах ти вече. Ти трябва да отидеш. Ще се справиш много по-добре от мен.
Ненавиждаше такива срещи. Да не говорим пък за Хърб Станфорд, този надут самохвалко.
Сиена обаче остана непреклонна.
— Не става и ти го знаеш. Станфорд очаква за разговор един от съдружниците, а не асистентката.
Това не й се нравеше и Питър го прочете по бръчките на раздразнение в ъгълчетата на устата й. Беше изключително амбициозна и не се боеше от предизвикателства, затова беше сигурен, че един ден ще напредне много в кариерата си. Но както обикновено знаеше докъде се простират пълномощията й и в този случай беше абсолютно права — в края на краищата точно този бе и неговият аргумент, когато завчера телефонира на Бен. Щом се сети за това, наново усети надигащия се гняв. Тоя проклетник наистина го беше оставил на топа на устата — и то заради някаква си смехотворна лична работа в Англия.