— И да сте, вече сте забравили всичко — каза и сви рамене, а той за пръв път, откакто го познаваше, се засмя.
Засмя се за кратко, ала лицето му се промени, подмлади се и се разведри, очите засияха. Трябва да се смее по-често, рече си Кейт с разтуптяно сърце. Или май по-добре не.
— Е? — попита, преди да я е объркал съвсем. — Искате ли да дойдете у нас?
* * *
Бен не знаеше какво да отговори. Но какво ли всъщност знаеше в момента?
Кейт все го наричаше Бен и той полека-лека свикна с името, което може би действително бе неговото. И с чувството, че е мъж без минало.
Тя беше виновна за загубата на паметта му, но не можеше да я намрази за това. Напротив, помисли си и издиша въздуха в гърдите си. Опасно бързо се беше привързал към нея, понеже посещенията й бяха единственото, което го изтръгваше от мъчителните размишления.
Усещаше, че в главата му имаше нещо, което дремеше и чакаше да бъде събудено, но не се поддаваше на опитите му да го извади на бял свят, независимо от усилията. От време на време имаше чувството, че ще полудее, и успяваше да излезе от този омагьосан кръг единствено в присъствието на Кейт. Усмивката и вярата й, че спомените му ще се завърнат, му помагаха да стиска зъби и да не губи надежда.
Вероятно трябваше да й го каже, ала не можеше. Сякаш нещо го въздържаше да прояви слабост и да признае, че се нуждае от някого. И именно това го спираше да тръгне с нея. Не желаеше да зависи от друг. За предпочитане беше да бъде сам, така се чувстваше най-добре. В свои води, без да е в състояние да обясни защо.
— Бен? — Кейт не го остави на мира, понеже не й беше отговорил.
Той въздъхна нечуто и се запита: действително ли нямаше друг избор? Казаното от Кейт беше вярно, в момента не можеше да се справи. Поне не задоволително. Нуждаеше се от подкрепа, все едно дали искаше или не. И беше редно да я получи от нея, в края на краищата му беше задължена, защото с цепеницата бе изтрила паметта му. Освен това му действаше благотворно да гледа топлите й кафяви очи, когато черната дупка в главата му заплашваше да го погълне. Нима наистина искаше да се лиши от това?
— Не — рече и едва по мълчанието на Кейт се усети, че е дал погрешния отговор. — Да, искам да кажа, да. Ще се радвам да дойда.
— О, добре.
Смутеното изражение на Кейт беше в контраст с думите й. Двамата за миг се спогледаха мълчаливо. Може би тя вече съжаляваше за предложението си. Той обаче нямаше да й позволи да бие отбой, понеже внезапно осъзна, че на всяка цена трябва да се махне от тази стая. И то незабавно.
— Е, тръгваме ли? — попита настойчиво и се озърна с крива усмивка. — Вече съм си стегнал багажа.
Репликата му извика усмивка на лицето й, от което незнайно защо му олекна.
— Да. Тръгваме.
9
— Ето тук е — обясни Кейт, когато сви с ландроувъра си в двора зад ветеринарния кабинет, и погледна някак смутено седналия до нея Бен.
Беше сметнала, че е редно да го настани в стаята за гости, докато сам не решеше къде другаде може да отиде. Но когато спря пред малката си къща в съседство с кабинета, се запита дали идеята наистина е добра. Къщата предлагаше достатъчно място за нея и животните й, обаче мисълта да я дели с почти непознат мъж, изведнъж й се стори стряскаща. Е, няма да е задълго, успокои сама себе си и му се усмихна още веднъж, преди да слезе.
През целия път Бен мълча, по някое време задряма и Кейт не го събуди дори докато минаваха покрай Дарингам Хол, макар че й се искаше да му покаже имението. Доктор Стивънс беше подчертал изрично, че пациентът има нужда от много спокойствие — което май невинаги щеше да намери в къщата й. Причината си пролича: силният лай зад входната врата, към която вървяха. А това подсети Кейт за въпрос, който за неин срам още не бе задала на Бен.
— Страх ли ви е от кучета?
Той сви рамене.
— Нямам представа — каза и се усмихна, когато на лицето на Кейт се изписа вина.
Тя се поколеба за още един миг, но нямаше как да избегне срещата, след като Бен щеше да живее при нея. Отключи входната врата, иззад която светкавично изскочи пъстро, изплезило езици и джавкащо кълбо от козина, състоящо се от няколко кучета. В момента бяха четири; малък и изключително енергичен кокер шпаньол на име Джини, стара лабрадорка, която отговаряше на името Лоси, старо мъжко коли без едно око, което Кейт затова бе кръстила Чернобрадко, и джак ръсел териерът Арчи само с три крака, което не му пречеше да изпълнява лъвски скокове. И четирите кучета се завъртяха около краката им и с бурен възторг поздравиха не само Кейт, но и Бен.