Кейт усети как гърлото й се стегна и за момент си пожела казаното да е истина. Само че доколко беше вероятно след събитията от последните дни?
— И аз така си мислех. Но той… — Млъкна, защото се потропа. Миг по-късно вратата се отвори и в рамката изникна Къркби. Всъщност дори я запълни с широките си леко прегърбени рамене. Черният костюм седеше опънат върху мускулестите му мишници, които въобще не подхождаха на иконом. По-скоро на професионален боксьор — какъвто се говореше, че е бил навремето. Обаче за Къркби се носеха множество слухове и Кейт вече беше престанала да вярва на всеки от тях. Харесваше снажния мъж и разбираше дълбоката му преданост към семейство Камдън. Това беше нещо, което и двамата споделяха.
— Мистър Стърлинг дойде — обяви Къркби и Кейт неволно си пое въздух, щом той отстъпи встрани, за да направи път на Бен, който влезе със сериозно лице.
Беше от малцината, които, застанали до Къркби, не изглеждаха дребни, но не затова нямаше начин да остане незабелязан. Причината бе в самоуверената му походка и изражението в буреносно сивите му очи. Кейт нямаше никакъв шанс да избяга от тях, още от самото начало, а ето че и сега тялото й пак я предаде: усети как я побиха тръпки и пулсът й се ускори.
Когато погледите им се срещнаха, Бен се поколеба за миг-два и Кейт прочете изненадата на лицето му. Не я беше очаквал тук и за секунда й се стори, че се готви да каже нещо. Ала след това чертите му пак се вкамениха и се превърнаха в сурова маска, зад която не допускаше никого. Мълчаливо се приближи до къта за сядане в средата на помещението и застана пред тях, докато Кейт се изправи с омекнали колене. Същото стори и Ралф.
— Бен.
Изрече името предпазливо, все едно не беше напълно сигурен дали има право да го използва.
Нямаше.
— За вас съм мистър Стърлинг. — Дълбокият глас на Бен прозвуча хладно, но Кейт го познаваше твърде добре, за да долови сподавения в него гняв. — И така ще си остане. — С иронично повдигнати вежди се огледа наоколо, сетне отново фиксира Ралф. — А къде е брат ви? Днес нямате ли нужда от юридическа помощ?
— Не.
По лицето на Ралф личеше, че го мъчи някаква мисъл, а когато се обърна за малко към Кейт, тя забеляза тревогата в погледа му. Фактът, че този път не беше привлякъл и Тимъти, криеше риск, и двамата го знаеха. Но това бе единственият начин евентуално да разубедят Бен.
Докато Ралф напрегнато търсеше подходящите думи, Кейт отново констатира колко малко си приличат двамата мъже. Освен тъмнорусата коса като че ли нямаха друго общо.
Ралф се прокашля и рече:
— Аз… имам предложение. Или по-точно: молба.
Кейт се помъчи да се подготви психически. Тъй като ако откажеше — а това според нея бе доста вероятно — Бен поставяше под заплаха не само Дарингам Хол, но и всичко важно в живота й. И тогава тя трябваше, не, тогава щеше да го намрази.
А ако приемеше?
Кейт преглътна с усилие, докато наблюдаваше Бен, и си даде сметка, че тогава май щеше да се забърка в много по-големи неприятности.
1
Четири седмици по-рано
— Надявам се, че не говориш сериозно!
Бен се усмихна, долавяйки ужаса в гласа на Питър, който прозвуча леко изкривено през високоговорителя в наетия ягуар. Навън се задаваше лятна буря и валеше като из ведро, което очевидно смущаваше сигнала. Е, все пак се беше свързал с офиса на Стърлинг & Адамс нетуъркс в далечния Ню Йорк, където Питър в момента сто на сто седеше пред компютъра. Всъщност Питър вечно седеше пред компютъра и за да го измъкнеш оттам, се изискваше солидна доза умение да убеждаваш. Или привеждане на факти — което Бен по принцип предпочиташе. Ето защо не се впечатли от реакцията на Питър, още повече че така или иначе я очакваше.
— Е, Пит, не го превръщай в драма, става ли? Просто ще се проточи малко по-дълго, отколкото предполагах.
— Само че не го бяхме планирали така, по дяволите! — изруга Питър. — Трябваше да останеш в Англия три дни, не цяла седмица. И тъкмо когато си мислех, че всичко най-сетне е приключило, удължаваш пътуването с цял един шибан ден. Утре като нищо може да ми заявиш, че си решил да се преселиш на този дъждовен остров.
— По-скоро ще се обеся — отвърна сърдито Бен и в следващия миг се ядоса на приказките си.
Не беше нужно Пит да знае за бурята в душата му, предизвикана от престоя тук. Но тъй като съзнанието му бе изцяло ангажирано с предизвестеното закъснение на Бен, приятелят му не реагира на казаното.
— Дано осъзнаваш, че трябва да си тук най-късно в понеделник следобед. В противен случай ще бъда принуден да ръководя срещата със Станфорд и хората му. А ти не би желал това, нали?