Нямаше представа откъде го знаеше, а усещането може би се дължеше на амнезията. Инстинктът обаче му казваше, че това не е неговият свят. Мястото му не беше тук, чувстваше се като чужд елемент, макар че тукашните хора полагаха големи усилия да не им личи. Бяха приветливи, но само — сигурен беше — защото не искаха да разсърдят Кейт. Тя се радваше на обичта им, почти всички я познаваха и всеки срещнат я поздравяваше сърдечно.
Пък и как да не я харесаш, помисли се Бен и я изгледа изкосо, докато вървяха към ландроувъра. Беше толкова отзивчива, интересуваше се от хората и ги изслушваше, когато споделяха грижите си — също като него, докато лежеше в болницата. И работеше усилено, влагаше много енергия в лечението на всеки от четириногите си пациенти и по възможност помагаше на хората. Той самият бе най-добрият пример за това.
Само че тази бе само едната й страна, която показваше на другите. Тъй като ако се вгледаше по-внимателно, а през последните дни той имаше достатъчно възможности, човек неизменно откриваше в очите й някаква тъга, сянка, която я съпътстваше и придаваше на погледа й онази дълбочина, която му бе допаднала още в началото. Тъгата събуждаше нещо в душата му, нещо, което му бе познато, без да знае защо.
Може би и затова тя го привличаше толкова силно. А може би просто прекарваше твърде много време с нея. Във всеки случай през последните дни се замисляше подозрително често колко секси е Кейт Хъкли по джинси. И какво би почувствал, ако я прегърнеше и целунеше тези сочни устни, от които понякога направо не можеше да откъсне очи. Това бавно, но сигурно подлагаше самообладанието му на доста суров тест и ако тя продължаваше да го гледа така, както правеше неведнъж — така, сякаш през главата й минаваха подобни мисли — тогава не можеше да гарантира за себе си. А пък дори не беше сигурен дали тя е неговият тип!
Бен поклати сърдито глава и се качи отпред в колата, затръшна вратата.
Кейт, която седеше зад волана и тъкмо бе запалила двигателя, го погледна с изненада.
— Всичко наред ли е?
Той кимна, въпреки че не беше истина, и се опита да се усмихне, обаче не му се получи.
— Разкажете ми за семейство Камдън — помоли я, за да се разсее от мислите си, а и защото това действително го интересуваше. — Що за хора са?
12
— Вижте какво, тук нещо не е наред. — Питър усети прилив на гняв, докато фиксираше полицейската служителка. Боже господи, вече почти четвърт час седеше срещу нея, но тя, изглежда, изобщо не схващаше ситуацията. — Не може да се каже, че съдружникът ми ни уведомява за всяка своя крачка, но пък и не изчезва просто ей така. Във всеки случай поне не за толкова дълго. Освен това неговата, имам предвид, нашата асистентка днес намери в пощата фактура за доплащане от лондонска фирма за коли под наем. Явно автомобилът, взет от Бен, не е бил върнат в уречения час.
Това според Питър бе крайно обезпокоително, както и фактът, че междувременно бяха изминали почти две седмици, без да се чуят с Бен.
— А не е ли възможно чисто и просто да я е задържал и в момента да се разхожда с нея из Европа? — Полицайката, атлетична жена около четиридесетте с огромен бюст, напиращ да изскочи от униформената й риза, изглеждаше крайно отегчена. Все едно вече стотици пъти бе чувала историята за изчезналия бизнесмен. — Искам само да кажа… понеже току-що споменахте, че приятелят ви няма навика да ви съобщава добросъвестно къде се намира в момента и за колко време.
— Не се изразих така — протестира Питър. — Освен това колата междувременно се е появила в покрайнините на Лондон, с празен резервоар и щети по нея.
Сиена изкопчи тази информация в продължителен разговор с фирмата за коли под наем, след като писмото пристигна в офиса, и това за нея бе последното доказателство, че нещо се е случило с Бен. Още от онзи понеделник преди две седмици, когато Бен не се върна, както се бяха уговорили, Сиена взе да съчинява всевъзможни ужасяващи сценарии. Той самият отначало не приемаше сериозно опасенията й. Сега обаче бе принуден да се съгласи, че причината да не се обади, твърде вероятно не се криеше в опърничавия му характер.
— Нещо му се е случило, иначе щеше да върне колата.
Полицайката тракаше на компютъра си и като че ли изобщо не го слушаше. Което само по себе си не беше особено трудно при моментното ниво на шума в 13-о управление на централен Манхатън. До почти всяко бюро седеше човек, който разговаряше с офицер от полицията, а неописуемият августовски зной, тегнещ над града, допълнително нажежаваше обстановката. Само че Питър не беше сигурен дали жената не го игнорира така неучтиво по други причини, затова се наведе към нея и я фиксира с поглед.