Бен се засмя.
— Не и ако има начин да се избегне.
Питър беше компютърен гений и най-вече благодарение на изключителните му способности на програмист тяхната на времето гаражна фирмичка се беше развила до процъфтяваща и вече радваща се и на международно признание софтуерна компания. Но колкото го биваше да борави с числа и кодове за достъп, платформи и графики, толкова пък не го биваше да общува с хора. Ето защо още отначало се бяха споразумели за стриктно разделение на задълженията: Бен беше лицето на Стърлинг & Адамс нетуъркс и представляваше фирмата пред външния свят, докато Питър бе поел цялата техническа дейност. Което обаче не променяше факта, че двамата бяха равноправни управители и Питър трябваше да го замества в Ню Йорк, докато Бен беше тук, в Англия. Не беше идеалният вариант, но друг нямаше. Тъй като Бен не беше сигурен дали до вдругиден наистина ще се върне в Ню Йорк. Това зависеше от развоя на събитията в следващите часове.
— В случай че не успея, просто изпрати Сиена. Сигурен съм, че ще се заеме с желание.
Питър изсумтя.
— Положително. Само дето не зная как ще го приеме Станфорд, ако отбием номера и му пратим твоята асистентка. Наясно си, че той признава единствено теб. Няма да сключим договора, ако отсъстваш от срещата. — Направи пауза, явно изчаквайки уверението на Бен, че ще бъде там. След като не го получи, въздъхна дълбоко и с недвусмислен укор. — Сериозно, Бен, не те разбирам. Открай време подготвяш тази сделка, а сега, когато сме на финалната права, чисто и просто няма да дойдеш? — В гласа му се долови неверие. — Не мога да си представя, че личните ти работи там са чак толкова важни. Или греша?
Бен се намръщи, защото знаеше, че Питър е прав — ако се забавеше, щеше да изложи на риск сделката със Станфорд. Обаче нещата тук бяха по-належащи. Първо трябваше да уреди тях.
— Грешиш — възрази на приятеля си. — И затова не съм сигурен още колко ще се проточи.
Чу сърдито ръмжене в отсрещния край на линията, но Питър не продължи да дълбае, а затвори след промърмореното „Е, тогава бъди така добър да побързаш“ и лаконичното „До скоро“ — заради което Бен толкова го харесваше. Вероятно близкото му приятелство с десет години по-възрастния от него американец се бе зародило именно по тази причина. Питър уважаваше факта, че Бен не е от хората, които обичат да излагат на показ живота си — понеже и той беше от същото тесто. А в този случай Бен му беше особено благодарен, тъй като нещата тук засягаха единствено него…
Порив на насрещния вятър блъсна ягуара с такава сила, че Бен едва не излетя от тясното шосе. След като отново овладя автомобила, вдигна изненадан поглед към небето. Чак сега осъзна, че времето е на път да се влоши още по-драстично. Облачният покров, който и допреди малко бе плътен и потискащ, сега беше потъмнял застрашително, а дъждът плющеше толкова яростно по предното стъкло, че чистачките направо изнемогваха. Освен това мълниите и гръмотевиците се редуваха във все по-бърз ритъм — очевидно Бен караше директно към окото на лятна буря.
Той стисна още по-здраво волана. А не пишеше ли в специално купения пътеводител, че Източна Англия е най-слънчевата част от острова? Е, днес явно не е, рече си и установи, че това всъщност напълно го устройва. Времето категорично пасваше на емоционалното му състояние в момента, понеже колкото по наближаваше целта си, толкова по-ясно усещаше как в душата му също се надига буря.
Надали оставаше много път, потвърди го указателната табела, покрай която току-що мина: още две мили до Салтърс Енд, селото в непосредствена близост до стария замък, където отиваше.
В този час на съботната вечер обитателите на Дарингам Хол навярно бяха седнали на трапезата. Ако имаше късмет, вече бяха получили писмото на нюйоркския му адвокат и може би точно сега умуваха какви последствия щеше да има за тях написаното в него. Вероятно щяха да се усъмнят в думите му и положително да си помислят, че нещата все някак ще се уредят. Бен се усмихна язвително. Само че жестоко се лъжеха. Бе прекарал последните дни в подробни проучвания и сега щеше да конфронтира изисканото семейство Камдън с резултата от тях. Лично. Лице в лице.
Не го беше планирал така, поначало всичко трябваше да се движи от адвоката му. Бен възнамеряваше да остане в сянка и да се наслади на триумфа си от разстояние. Но преди броени часове, когато вече беше на летището, за да се върне в Ню Йорк, внезапно реши, че това не е достатъчно. Изпита непреодолима потребност да застане лично пред семейството. Искаше да ги погледне в очите, щом разберяха кой е и какво ще направи. Затова и отиде не на гишето за чекиране, а в агенцията за коли под наем, откъдето взе най-скъпия автомобил, с който разполагаха в момента. Ако ще е, да е — още от първата минута тези хора трябваше да разберат с кого си имаха работа.