Образът на майка му изплува пред вътрешния взор на Бен, както неведнъж през последните дни. Видя я в леглото й: бледа и немощна, белязана от рака и отчаяна от това, че оставя сам-самичък едва дванадесетгодишния си син. Смъртта й се вряза толкова болезнено и изгарящо в паметта му, че той дълго отбягваше спомена. Ала миналото нито за миг не разхлаби хватката си и продължи да разяжда подсъзнанието му, така че днес, вече тридесет и четири годишен, Бен най-сетне трябваше да си изясни нещата.
Затова възложи на лондонски частен детектив да потърси отговорите, които майка му не му беше дала навремето. Не след дълго пристигнаха първите резултати от проучването и Бен толкова се вбеси, че адвокатът му незабавно изпрати от негово име писмо в Източна Англия. Доказателствата, доставени в Ню Йорк с куриер, обаче му се сториха изненадващо неубедителни. Така че на бърза ръка отлетя за Англия, за да се погрижи собственоръчно за всичко.
Светкавица проряза небето, последва я силен гръм, и Бен, сподавил ругатнята си, отново се съсредоточи върху пътя. Явно бурята вече беше директно над него. В душата му полека-лека се прокрадна чувството, че цялата тази проклета страна се е съюзила срещу него. Не стига, че беше уморително непрекъснато да внимава да не поеме по дясната лента на шосето, ами и вече съжаляваше, задето бе наел толкова голяма и широка кола. Маневрите с ягуар по южноанглийските пътища, които сякаш се стесняваха с всяка изминала минута, май не бяха кой знае колко приятни даже в хубаво време. А сега си бяха направо стресиращи. За капак по всичко личеше, че навигацията внезапно е спряла да работи. Бен нямаше представа дали причината бе в забравената от бога местност, през която караше в момента, или тъпата джаджа просто се беше повредила, но бордовият компютър от няколко минути показваше „offroad”, а на екрана на навигационната система точката, която би следвало да е ягуарът, се движеше в черно пространство. Никакъв сигнал. И естествено точно сега шосето пред него се разклоняваше.
Бен спря и посегна към смартфона си, за да включи навигационното приложение, надявайки се, че то ще проработи по-добре. Нищо подобно. По-точно казано, целият телефон остана глух и ням, което изобщо не беше за чудене, понеже Бен се сети, че батерията беше много слаба още докато разговаряше с Питър.
Е, страхотно, няма що, промърмори полугласно и хвърли апарата на седалката, после се вторачи с раздразнение в разклонението зад дъждовната завеса. Нямаше никаква идея кой беше верният път, но тъй като търпението не беше от силните му страни, постъпи така, както неизменно постъпваше в подобни ситуации: взе решение. Наляво. Натам щеше да поеме. Пък ако се окажеше, че е сгрешил, в крайна сметка винаги можеше да обърне.
След половин миля обаче му стана ясно колко сложна може да се окаже дори елементарната маневра за обръщане. Шосето мутира в нещо като асфалтиран и обрамчен с гъст трънак полски път. Едва-едва имаше място само за едно превозно средство и ако сега някой се появеше насреща му, той трябваше да се върне на заден ход до самото начало на отсечката — перспектива, която не подобряваше настроението му. Скапаната Анг…
— Мамка му!
Наби спирачки, за да не закачи малката жълта кола, която най-неочаквано изникна на пътя пред него. Ягуарът поднесе и се позаклати, но Бен успя да спре, преди да удари задницата на другата кола.
Миг-два поседя като вцепенен зад волана и почака пулсът му да се успокои. След това мозъкът му отново заработи и той си даде сметка, че другата кола не се движеше, а беше спряла. Затова и насмалко да я отнесе. Тъй като някакъв идиот на квадрат очевидно бе паркирал тук.
Вече се канеше да даде на шофьора да се разбере, когато на светлината от фаровете мярна трима души на задната седалка в другата кола. Млади жени, ако виждаше добре, едната с крещящо лилава коса. И трите го погледнаха през стъклото и взеха разпалено да обсъждат нещо. Може би бяха закъсали тук, защото бяха претърпели авария и имаха нужда от помощ?
Бен слезе от ягуара, като не си направи труда да си облече сакото. Валеше толкова силно, че ризата му моментално подгизна и още един кат дрехи нямаше да промени нещата. С две-три крачки се приближи до вратата на шофьора.
— Ехо!
Почука на прозореца, зад който сега ясно различи шофьорката, млада жена с изрусена коса. Заедно с чернокосата на съседната седалка ставаха общо пет, всички съвсем млади, най-много на двадесет, прецени Бен. Нямаха обаче вид на изпаднали в беда, по-скоро бяха изнервени от появата му, понеже изрусената го фиксира с враждебен поглед, преди да свали стъклото с няколко сантиметра.