Бен седна пръв и се вторачи в каменните отломки. Очевидно не бе пострадал сериозно и Кейт въздъхна с облекчение. Но се изплаши, когато се надигна и Дейвид, защото изпод ръката му, с която се държеше за челото, бликаше кръв.
Веднага изтича при него и внимателно повдигна ръката му. Раната не беше голяма, обаче кървеше обилно.
— Дейвид! Господи! — Това бе гласът на Анна, която извън себе си от притеснение претича през терасата и секунда по-късно коленичи до Дейвид. — Какво се случи?
— Май едно от парчетата ме е уцелило — каза той с болезнена гримаса, а Кейт кимна в знак на съгласие. За щастие раната не беше дълбока.
— Раната е разкъсна и плитка, ще трябва обаче да се погрижа за нея. — Погледна Бен, който през цялото време мълчаливо седеше на колене до нея. — Добре ли си? — попита го и не успя да овладее потреперването на гласа си, провокирано от шока, че всичко се е разминало на косъм.
Той й кимна, но разтърка китката си, върху която бе паднал. Явно го болеше и Кейт си каза, че трябва да го прегледа.
— Благодаря — обърна се Бен към Дейвид, който само вдигна рамене.
— Видях, че това чудо се клати, и хукнах. За късмет бях достатъчно бърз.
Кейт се изправи и остана изненадана колко хора са се насъбрали около Бен и Дейвид. Види се, новината за инцидента се беше разнесла със светкавична скорост — което имаше поне едно предимство: Къркби вече идваше към нея с чантата за първа помощ, която тя тъкмо се канеше да донесе от къщата. Набързо му благодари и пое чантата, извади компрес от марля и притисна раната, за да спре кръвотечението.
Би предпочела да влезе с Дейвид вътре, но той все така седеше и гледаше като втрещен пред себе си. Затова обработи раната, която за щастие не беше дълбока и нямаше нужда от шевове. Междувременно към мястото на инцидента прииждаха все повече гости, дойдоха и хора от семейството. Всички оглеждаха разпилените навсякъде каменни късове, които Къркби вече смиташе.
— Как е могло да се случи? — Ралф поклати недоумяващо глава и погледна нагоре към балкона, откъдето бе паднала фигурата.
— Постаментите на статуите са много малки — отвърна Джеймс, който също бе дотичал заедно с Клер и Айви. — Вероятно камъкът вече е бил порьозен или част от него се е откъртила от бурята. Както преди пет години от източната страна, помниш ли? Трябваше да проверяваме по-редовно, още утре ще поправя пропуска. А дотогава никой да не…
Млъкна насред изречението, защото хората изведнъж се разстъпиха, за да направят място на Оливия, която с писък „Дейвид!“ се шмугна покрай Ралф и Джеймс и впери очи в сина си, който — както и Бен — вече бе станал на крака.
Кейт бе почти сигурна, че Оливия не беше спряла да пие, понеже се олюляваше още повече отпреди и изглеждаше не на себе си. Във всеки случай й отне минута-две да асимилира видяното.
— О, боже мой! — извика истерично и обвинително посочи кървавите петна и голямата бяла лепенка върху челото на Дейвид. — Трябва ни линейка! Незабавно!
Реакцията й бе абсолютно пресилена и околните реагираха с неодобрително шушукане.
— Добре съм, мамо. Изглежда по-зле, отколкото е в действителност — увери я Дейвид, за да я успокои, обаче Оливия очевидно изобщо не го чу.
Плъзна укорителен поглед по присъстващите, докато не го закова върху мъжа си. И с блеснали очи добави с драматичен глас:
— Този камък можеше да убие Дейвид!
— Оливия! — предупреди я Ралф с настойчив тон, но тя отблъсна ръката, която понечи да сложи на рамото й.
— Остави ме! — изфуча и пак се олюля, което предизвика нова вълна от полугласни коментари сред насъбралите се. Сега вече всички разбраха причината за странното й поведение. Оливия обаче пак не забеляза, че всички са впили очи в нея, и се наежи още повече.
— И бездруго вината е само твоя! — Гласът й изтъня, показалецът обвинително се насочи към Ралф. — Ти трябваше да проверяваш парапета, но все си намираше по-важна работа! Заради тебе сега Дейвид е ранен!
Кейт видя, че лицето на Ралф помръкна. Той мразеше публични сцени и вероятно обмисляше как час по-скоро да сложи край на неприятната ситуация. Оливия явно не възприемаше разумни аргументи, ето защо той изрече онова, което другите и бездруго вече бяха установили.
— Може би ще е по-добре да си легнеш, Оливия. Мисля, че си прекалила с алкохола.
Оливия само изсумтя.
— Да, и знаеш ли защо? Защото си пълен неудачник, Ралф Камдън! Винаги си бил такъв.
Тази реплика значително усили шушукането сред присъстващите, тук-там дори се дочуха единични изблици на смях и Ралф стисна устни. Енергично хвана жена си за рамото, преди пак да му е попречила.