— Ще ви се обадя, щом събера документите — обяви още преди старият господин или другите да са си отворили устата, и се обърна към Питър и Сиена, направи им знак, че иска да си тръгне. Все едно накъде, чисто и просто трябваше да се махне оттук.
Ала в същия миг прикова поглед в Кейт и се поколеба. Тя все така стоеше до Айви и в очите й се четеше смесица от болка и изумление.
— Не можеш да постъпиш така — промълви глухо — след случилото се между нас!
Думите й го жегнаха и вбесиха — по-скоро от отчаяние, отколкото от яд.
Тъй като беше забравил, по дяволите. Беше забравил, че винаги избягва чувствата.
— Мога и ще го направя — отсече с твърд глас. — Затова май е по-добре да се изнеса от дома ти. Ще ти върна смокинга и ще покрия всички разходи, направени за мен.
— Бен… — Кейт пристъпи към него, той обаче се дръпна назад като опарен. Веднага след това се обърна и прекоси фоайето, последван от Питър и Сиена.
На стълбището отвън също не погледна назад, насочи се право към сребристата лимузина, която не бе паркирана в края на двора като другите коли, а беше спряна в средата, напречно и с гуми, завъртени докрай наляво. Само Питър успяваше да паркира толкова нескопосано, така че приятелят и асистентката му сигурно бяха пристигнали с този автомобил. И трябваше час по-скоро да се махнат оттук.
Голямата входна врата хлопна повторно зад тях, на стълбището се чуха стъпки. Бен допусна, че е Кейт, но продължи напред, докато в един момент тя не го стисна за мишницата и не го принуди да спре.
Погледите им се срещнаха за секунда, после Кейт скръсти ръце пред гърдите си и потърка рамене, сякаш изведнъж й беше станало студено в прохладната лятна нощ.
— Значи край? — Гласът й леко потрепери. — Нали каза, че нищо няма да се промени. Каквото и да се случи.
Той изкара въздуха от дробовете си. Сетне поклати глава.
— Нима за теб нищо не се е променило, след като вече знаеш кой съм и какво ще направя?
Бен не беше сигурен как би постъпил, ако Кейт отговореше отрицателно. Но тя явно не можеше, защото само преглътна и лицето й пребледня още повече.
— Беше грешка, Кейт. Всичко беше огромна грешка, нищо друго — процеди през зъби той, тъй като отново бе принуден да се бори с почти непреодолимото желание да я привлече в прегръдките си. — Съжалявам.
И се обърна рязко, тръгна след Питър и Сиена към автомобила. Почти очакваше Кейт да го спре повторно, ала тя не го стори. Сърцето му се сви, но той пренебрегна усещането и се качи на предната седалка.
— Горя от любопитство да чуя обяснението ти за всичко — каза Питър в пълен разрез с навиците си, докато обръщаше автомобила в обширния двор. Бен обаче изобщо не го чу, тъй като полагаше неимоверни усилия да не погледне още веднъж назад, към окъпания в светлина замък, който полека-лека потъна в мрака зад тях.
* * *
— Кейт? — чу се предпазливият глас на Айви, която сложи ръка на рамото й. — Всичко наред ли е?
Кейт тръсна глава и преглътна сълзите, които през цялото време пареха на гърлото й. Имаше чувството, че е загубила почва под краката си, откакто задните светлини на лимузината изчезнаха в тъмния парк.
— Все още не ми се вярва — продума Айви и уцели доста точно душевното състояние на Кейт.
Беше се опасявала, не, очаквала, че нещо може да попречи на отношенията й с Бен, когато той възстанови паметта си. Ала нито за миг не бе допускала, че миналото му ще бъде свързано по такъв съдбоносен начин с Дарингам Хол и семейство Камдън.
— Как е възможно да е син на Ралф? — И поклати глава. — Та това е направо невъзможно.
Айви я прегърна през рамо.
— След днешната вечер съм склонна да мисля, че май всичко е възможно. — Около устата й заигра тъжна усмивка. — Е, сега поне знаем, че определено си е заслужавал удара по тиквата… като имам предвид държането му преди малко.
Кейт знаеше, че Айви иска да я утеши, но въпреки това не успя да отвърне на усмивката й. Просто не можеше да забрави враждебното изражение на Бен.
— Въобразявах си, че го познавам — изрече унило и едва чуто. — Какво ли се е случило, че ви мрази толкова?
— Най-добре да попитаме Ралф и Тимъти — каза Айви и с лек натиск насочи Кейт към замъка.
23
Дейвид седеше със свити колене на пейката и се взираше пред себе си, когато Анна свърна зад последния висок храст от живия плет и се озова в центъра на лабиринта. Светлините на замъка не стигаха дотук, но луната се беше показала и огряваше сериозното му лице и голямата бяла лепенка на челото му.