— Да, абсолютно съм сигурна — увери я Кейт и още веднъж се наведе над териера, който пак се беше изтегнал върху постелката, за да го погали по къдравата козина. — Нали, хубавецо? Напълно ще се възстановиш.
Едрото куче помаха сдържано с опашка и се опита да близне ръката й, което тя изтълкува като още един добър знак.
И Аманда явно най-сетне повярва, че най-лошото се е разминало, защото цялата засия. Ала само за миг. След това отново започна да се упреква.
— Не биваше да купувам този нов вид тор — каза и с несъзнателно движение прибра зад ухото си кичур от прошарената си коса. — Но кой да предположи, че в днешно време даже оборският тор е пълен с химия!
— Нямало е как да знаете — успокои я Кейт, докато прибираше инструментите и лекарствата си в чантата. — А и нали всичко се размина.
— Да, обаче само благодарение на вас! — рече сериозно старата дама. — Ако не бяхте дошли толкова бързо… — Очите й плувнаха в сълзи и Кейт стисна утешително ръката й.
— Та това е в реда на нещата.
— Не е така — настоя Аманда. — Днес е събота, а вие въпреки това дойдохте… Никога няма да го забравя. Имаме късмет, че се върнахте в Салтърс Енд. Знаех си, че Тоби ще се оправи, щом вие го лекувате. Никога не се отказвате.
Кейт се зарадва на комплимента, макар да не смяташе, че е направила нещо изключително. В края на краищата нали точно затова беше станала ветеринарен лекар. Което не беше никак лесно, понеже си извоюва следването въпреки изричното несъгласие на вуйна си и бе принудена да го финансира сам-сама. Дни като днешния обаче й показваха, че усилията са си заслужавали.
А колкото до завръщането си, не беше вземала по-лесно решение. Независимо че не всички спомени, свързани със Салтърс Енд, бяха приятни, чувстваше, че мястото й е тук. Природата и хората й бяха легнали на сърце и я даряваха със сигурност. Затова и се откъсна неохотно от тях, когато замина да следва, и веднага се възползва от предложението на стария селски доктор да започне работа в неговия кабинет.
Очите на Аманда още бяха насълзени.
— Просто не знаете какво означава това за мен — продума с треперещ глас. — Нямам си никого освен Тоби.
Не продължи, но Кейт прочете по лицето й, че и до ден-днешен не беше превъзмогнала напълно смъртта на мъжа си. В началото на миналата година Джон Арчър, дългогодишен пазач на ловния парк в Дарингам Хол, бе починал внезапно от сърдечен инфаркт. Оттогава Аманда обитаваше къщата, останала неизползвана от новия пазач — той предпочиташе да живее по-близо до селото. Досега Кейт не се беше запитвала колко ли още време ще изкара безпроблемно тук в гората старата дама. Макар и на седемдесет и няколко години, беше държелива, само дето страдаше от артрит на коленните стави, което в някои дни затрудняваше придвижването й. Затова рано или късно със сигурност щеше да прибегне до чужда помощ.
— Дъщеря ви не може ли да идва и да ви помага?
Аманда сви рамене.
— Оттук до Кент е много път. Но когато може, ми гостува с внучката. — И се усмихна. — Не ме гледайте така, Кейт. Още не съм безпомощна баба. Наистина — добави и Кейт кимна.
Разбираше желанието на Аманда да остане в къщата, в която бе живяла толкова години с мъжа си. Положително беше пълна със спомени, които не искаше да изгуби. А когато дойдеше денят, в който вече нямаше да се справя сама, винаги можеше да се премести в селото. Доста къщи бяха собственост на семейство Камдън и те със сигурност не биха изоставили вдовицата на стария си служител.
— Добре, тогава утре сутринта пак ще намина да видя Тоби — каза Кейт. — Само за всеки случай…
Зад прозореца проблесна светкавица, последвана от оглушителен гръм, който разтресе цялата къща и стресна двете жени.
— Струва ми се, че не бива да излизате сега — рече задъхано Аманда. — Останете тук, докато бурята премине.
Кейт погледна часовника си.
— Много любезно от ваша страна, но не мога. Трябва да се отбия и в Дарингам Хол.
И то спешно, защото кобилата на Анна, племенницата на Ралф Камдън, щеше да роди съвсем скоро и Кейт всъщност трябваше да я прегледа още следобед. Не успя заради Тоби, но в конюшнята сто на сто я чакаха.
— Обаче ще ви помогна да затворим набързо капаците.
— Няма нужда. Винаги ги оставям отворени — възрази Аманда и Кейт сбърчи чело, понеже идеята не й хареса.
— Така ще бъде по-безопасно — настоя тя, имайки предвид не само бурята. Напоследък в района бяха станали цяла серия от кражби с взлом. Тъй като къщите и жилищата бяха направо опустошени, полицията допускаше, че престъпниците са склонни към насилие. Досега собствениците бяха отсъствали по време на обирите, но човек никога не знаеше.