— Здравей, Кейт — каза и дълбокият му глас пробуди у нея спомени, които би предпочела да забрави. Само че това навярно щеше да стане чак когато някой я треснеше по главата с цепеница.
— Какво правиш тук? — попита тя и отстъпи крачка назад, защото едва сега осъзна, че ги делят само няколко сантиметра. Изтръпна цялата, но се помъчи да не се издаде, че близостта му я извади напълно от равновесие.
На устните му заигра лека усмивка, обаче студена и безлична, сякаш умишлено бе прогонил от нея всяко чувство.
— Проведох интересен разговор с Ралф и Тимъти Камдън — отвърна. — Но предполагам, че знаеш.
Кейт преглътна. Идваше й да се отдръпне още малко, защото присъствието му я смущаваше твърде силно, дори от това разстояние. Ала не искаше да се покаже уязвима.
— Не, не зная — отговори разпалено, понеже в гърдите й изведнъж се надигна неимоверно силен гняв. — Абсолютно нищо не зная, Бен. Зная само, че ти внезапно се промени и явно мразиш всички ни… по неизвестни за мен причини.
Погледите им отново се срещнаха и Кейт напразно подири в очите му някакъв знак, за да го свърже с мъжа, с когото бе толкова близка допреди броени дни. На лицето му обаче бе изписана единствено враждебност.
— А искаш ли да разбереш, Кейт? Искаш ли да чуеш как Ралф Камдън първо подкупил майка ми, пък после я заплашил, за да изчезне от живота му? Че я карали да абортира, защото очакваното дете не било достойно за наследник на фамилията им? Би ли повярвала?
С всяка дума се приближаваше малко по малко към Кейт, така че в един момент се озова досами нея, но тя устоя на яростния му поглед.
Не, рече си. Ралф бе един от най-благите хора, които познаваше. Човек, който никога не повишаваше тон и бе всичко друго, но не и заплаха за когото и да било. Никога не би постъпил толкова жестоко.
— Вероятно е станало недоразумение. Положително има някакво…
— Обяснение ли? — пресече я Бен и отново изправи рамене, отстъпи крачка назад. Кейт не беше сигурна, но сякаш прочете в лицето му разочарование. — О, да, естествено, че има. — Гласът му преливаше от сарказъм. — В което майка ми е лошата, а семейство Камдън са невинни и в пълно неведение. Току-що изслушах тази версия.
— Бен…
Усети болката, притаена зад думите му, и прояви готовност да го разбере, той обаче поклати глава.
— Стига — каза и направи жест на раздразнение. — Не ми се слуша колко прекрасни хора са семейство Камдън и как никога не биха направили подобно нещо. Това се канеше да ми кажеш, нали? — Усмихна се, когато тя замълча, но погледът му остана суров. — Няма да промениш мнението ми. Понеже зная какво се е случило. Тези хора си гледат само интереса. Но след като постъпя с тях по същия начин, поне ще разберат какво са причинили на майка ми.
Подмина я, обаче се спря и се обърна към нея.
— Между другото много държа да приключим колкото се може по-бързо с това.
Кейт сбърчи чело озадачена, защото не беше сигурна за какво говори той.
— Ако имаш предвид смокинга, твоята… — спря и си рече „да, каква всъщност“ — … мис Уокър вече ми го донесе.
— Аха.
Изглеждаше изненадан, сякаш информацията бе нова за него. Но явно се учуди не само на думите й. Занимаваше го и нещо друго, понеже очите му станаха на цепки и се взряха в нея с новосъбуден интерес.
— Значи наистина не са ти казали още нищо?
— Какво? — Мозъкът на Кейт съвсем изключи, а Бен не беше склонен да я просветли, явно бързаше да се махне от нея.
— Е, ще го научиш. Ако уговорката остане в сила, знаеш къде да ме намериш. Както споменах: колкото по-скоро, толкова по-добре.
С тези думи се обърна и се скри зад ъгъла, без да се сбогува.
Тотално объркана, Кейт го изпрати с поглед. Нямаше абсолютно никаква представа за какво приказваше Бен, но щеше да разбере единствено ако поговореше с Ралф и Тимъти, затова с колебливи крачки се запъти към библиотеката, която бе в самото дъно на анфиладата.
Още отдалече видя, че вратата е отворена, а щом се приближи, чу възбудените гласове на двамата братя.
— Това няма да го допусна! — Изрече го Тимъти и думите прозвучаха гневно. — Той ще го използва като коз, повярвай ми. И тогава неминуемо ще възникнат опасения…
Млъкна в мига, в който Кейт влезе в стаята, и Ралф по това забеляза присъствието й.
— Кейт! — възкликна той и стана от кожения честърфийлдски диван, който заедно с група от кресла в същия стил бе разположен в центъра на библиотеката. — Радвам се, че дойде!