— Чудна работа, защо ли непрекъснато ти опява едно и също — изрече с усмивка.
Която обаче замръзна на лицето му, щом Пийт отвори вратата и той видя, че на прага е застанала Кейт.
— Аз… почуках при Бен, но никой не отвори — извини се тя и колебливо влезе в стаята. — А после чух, че си приказвате тук…
Погледна Бен, който не сваляше очи от нея.
Минали бяха два дни, откакто си беше тръгнал от къщата й, а образът й все още го преследваше: как го беше отпратила с пламнали бузи и искрящи от гняв очи. И въпреки всичко нещо в погледа й го беше привлякло. Точно както сега. Точно както всеки път, когато я срещаше. Просто не успяваше да я прогони от съзнанието си. Или от мечтите си. А това полека-лека го съсипваше.
— Получи ли резултата? — попита лаконично и се опита да не обръща внимание на напрегнатото й изражение.
Тя кимна и се запъти към него, проправяйки си път през стаята. Още преди да го доближи, Бен скръсти ръце пред гърдите си, за да не се изкуши да й подаде ръка. Колкото по-далеч от себе си я държеше, толкова по-добре. В края на краищата сега вече знаеше какво се случваше, щом се приближеше до нея. Пожелаваше да я целуне — а това още повече усложняваше нещата.
По дяволите, не искаше да се обвързва емоционално. Майка му се беше поддала на чувствата си, беше обичала Ралф Камдън и така и не бе преодоляла дълбокото огорчение, след като я беше отхвърлил. Бен беше още малък, но усещаше колко страда. И се закле никога да не бъде толкова чувствителен, толкова уязвим. Повтаряше си: ако някой означава нещо за теб, ако го допуснеш твърде близо до себе си, тогава си беззащитен срещу болката, която може да ти причини. Като майка му, когато Ралф Камдън я беше изгонил. Като него, когато тя умря и го остави сам. Затова беше по-добре да държи хората на разстояние. И щеше да го постигне и спрямо Кейт. Със сигурност.
Явно разстоянието беше важно и за Кейт, понеже тя дори не понечи да се ръкува с него, само му подаде плика, който носеше.
— Пристигна сутринта — поясни. — Негов син си. Сега го имаш и черно на бяло.
Бен вече бе отворил плика и извади писмото: копие на заключение от лаборатория в Кеймбридж, удостоверяващо, че според резултата от теста вероятността Ралф Тиъдър Камдън да е негов баща е 99,9 %. Бен отпусна ръката с листа и погледна Кейт, която все още стоеше пред него, погледна я право в кафявите очи. Дали беше нещастна, задето се е оказал прав?
— Благодаря — каза и внезапно съжали, че тя е тук. Или че Пийт е тук, защото иначе…
Несъзнателно поклати глава, а Кейт го разбра погрешно.
— Мислех, че това е резултатът, който очакваше.
— Така е — отвърна той. — Просто съм… изумен, че пристигна толкова бързо.
Тя сви рамене.
— Ралф се обади в лабораторията и ускори нещата. Много държеше да научи резултата колкото се може по-бързо.
Аха, рече си Бен и отново усети надигащия се в гърдите му гняв. Значи лабораторията е работила извънредно за господата от Дарингам Хол. Има си хас.
— Показа ли му го вече?
Кейт поклати глава.
— Оттук веднага отивам при него.
За момент — дълъг или кратък, Бен нямаше никаква представа за това — двамата останаха безмълвни един срещу друг и той се помъчи да прогони от главата си мисълта, че блузата й стои толкова добре. И че трябва само да посегне, за да я привлече към себе си…
Внезапно Питър се прокашля и Кейт преустанови зрителния контакт с поруменели бузи.
— Е, тогава по-добре да тръгвам — каза и се запъти обратно към вратата. Там се обърна още веднъж и кимна на Бен и Питър, а в следващата секунда се скри от погледите им.
— Леле, доста си загазил — рече Питър след кратко мълчание и поклати невярващо глава. — Тази английска ветеринарна докторка… ти сериозно ли?
— Какво? — Бен все още беше твърде зает с това да овладее хормоните си, така че думите на Питър проникнаха в мозъка му със закъснение. — За какво говориш?
— Е, за теб и тази Кейт. Тя е причината за нежеланието ти да си тръгнеш оттук, нали? Заради нея искаш да останеш.
— Глупости! — сряза го Бен, обаче видя, че Питър не му повярва. — Просто ме остави на мира, става ли?
Беше му дошло до гуша да спори с Питър и да се оправдава. Това си беше негова работа, която изобщо не засягаше приятеля му. Безмълвно се обърна към прозореца и се загледа навън, чакайки Кейт да излезе от сградата. Миг по-късно тя наистина го направи и докато притичваше през площада към ландроувъра, извади от джоба си мобилния телефон, разговаря с някого, без да спре и да се обърне назад. Нервиран от факта, че това го подразни, той пак се обърна с лице към стаята и се облегна на перваза със скръстени пред гърдите си ръце.