А и наистина бързаше, понеже онова, което й предстоеше, беше спешно. И неприятно.
Щом се озова на площада пред кръчмата, извади телефона си и набра един от запаметените в него номера. Преглътна, когато натисна клавиша за повикване, и за един изпълнен с отчаяние миг се помоли да не й вдигнат. Тогава още мъничко щеше да запази за себе си каквото знаеше. Макар че нищо нямаше да се промени.
Уви, това не й беше спестено, тъй като Анна се обади.
— Кейт? — попита развълнувано, защото явно бе прочела името й на дисплея. — Дойде ли резултатът?
— Да. — Кейт усети как стомахът й се сви на топка. — Именно за него исках да поговорим.
31
— Значи наистина ти е син?
Дейвид заслони с длан очите си, за да не примижава от ниското слънце, и се вгледа в баща си. А и така можеше да прикрие потреса си от тази новина.
— Да, и твой полубрат. Вече няма никакво съмнение — потвърди Ралф. Новината развълнува и него, само че за разлика от Дейвид той изглеждаше по-скоро облекчен. — Почти бях сигурен в резултата и се радвам, че сега сме наясно.
Не и аз, помисли си Дейвид, но не искаше да го изрече на глас, затова извърна глава и плъзна поглед по редиците от лозя в ширналото се пред него поле.
Тук навън в момента се чувстваше по-добре, отколкото вътре в къщата, а усилният труд, съпътстващ прибирането на реколтата, му се отразяваше благотворно и поне малко го разсейваше. Пък и имаше куп неща за вършене: заради влажната пролет и силната буря преди няколко седмици тази година май трябваше да избързат с гроздобера и той точно се канеше да огледа състоянието на лозята заедно с Джеймс, когато видя, че колата на баща му се задава по асфалтовия път.
Веднага се досети, че се е случило нещо важно, след като Ралф бе напуснал кабинета си в Дарингам Хол и се беше появил на полето. Обикновено стоеше настрана от земеделската работа, макар че държеше Дейвид да опознае всички аспекти от нея. И щом специално идваше насам, значи трябваше да обсъдят нещо. Дейвид предположи, че разговорът ще се завърти около Стърлинг. То от известно време насам всичко се въртеше само около него.
Естествено, донякъде разбираше защо за баща му беше важно да научи истината. Затова и не възрази, когато преди няколко дни научи за намерението му да предложи този тест на Стърлинг — вече не можеше да го нарича Бен. Но той самият се почувства още по-несигурен. Един ден може би щеше да наблюдава отстрани как този чужд човек получава титлата баронет на Дарингам Хол. А той нямаше никакво доказателство, че майка му е излъгала и че действително е син на баща си. Истината — да, и на него му се искаше да я научи. Имаше обаче усещането, че стъпва по тънък лед.
— И какво ще стане сега? — запита.
— Сега трябва да се опитаме да се спогодим с Бен.
— Ами ако не желае?
Баща му явно допускаше този вариант, защото само сви рамене.
— Струва си да опитаме. Според мен трябва да направим първата крачка към него, вместо отчаяно да се мъчим да го отблъснем. Това само ще го ядоса повече. Ако обаче забележи, че му протягаме ръка, може би ще имаме шанс да се споразумеем. — С тези думи пъхна ръце в джобовете на панталона си. — Зная, че не ти е лесно в тази ситуация, Дейвид. Но нищо не можем да променим. Бен съществува. Той ти е полубрат и аз не мога чисто и просто да го отпратя. — И въздъхна. — Ако отделиш малко време, за да свикнеш с тази мисъл, предполагам, че ще откриеш и нещо положително в този факт — добави, но Дейвид не намери сили да му отвърне с усмивка.
Та ти дори не се опита да го отпратиш, рече си, и отново усети как го прободе ревност, каквато всъщност не искаше да изпитва. На джентълмен, както го бяха възпитали, със сигурност повече прилягаше да приеме хладнокръвно неизбежното. Бенедикт Стърлинг съществуваше и туйто. Само дето му беше по-лесно, докато възможността да са роднини, бе единствено теоретична. Докато все още успяваше да си внуши, че всичко ще си остане постарому.
Но сега нещата вече не изглеждаха така, понеже баща му очевидно бе твърдо решен да предостави на Бен място в живота им. Мястото, което до днес бе заемал единствено Дейвид.
Напрежението се върна в гърдите му, когато пак плъзна очи по лозята. Може би едва покрай тази история си даде сметка колко важно за него е всичко тук: замъкът, имението, животните, лозарството, с което се занимаваха отскоро и в чийто успех той твърдо вярваше. Беше се вживял в ролята, която му бе отредена по рождение, и я изпълняваше с желание, беше посветил живота си на Дарингам Хол. Друго просто не можеше да си представи и не желаеше да се откаже от онова, което имаше. Не желаеше да го поделя с човек, за когото всичко тук беше абсолютно чуждо — и който може би дори го застрашаваше.