— Но мястото на Бен не е тук — заяви по-агресивно, отколкото му се искаше, и разпери ръце. — Та това нищо не му говори. Ами ако просто цели да ни го отнеме? — Вдиша и издиша дълбоко, за да се успокои. Едва тогава се осмели да погледне баща си, който бе сложил ръка на рамото му.
— Не мога да ти обещая, че нищо няма да се промени — каза Ралф. — Но това не се отнася за твоето положение. Дори да поиска, Бен не може да ти отнеме наследството, никога не бих го допуснал.
Дейвид кимна, донякъде успокоен. И внезапно изпита угризение.
— Съжалявам. Просто… всичко е толкова сложно.
— Зная. — Ралф го прегърна през рамо. — Обаче ще се справим.
Дейвид кимна, после и двамата се озърнаха, защото дочуха цвилене зад гърба си.
По лицето на Дейвид се разля широка усмивка, щом зърна Анна, която яздеше по окрайнината на полето и се приближаваше към тях. Възседнала беше Бони, враната кобила на Зоуи, и държеше повода на Честър, белия кастрат на Дейвид.
— Хей, ти пък какво правиш тук? — попита, когато Анна стигна до тях, и хвана юздата на Бони. — И защо си с два коня? Един не ти ли стига?
Анна се усмихна.
— На мен ми стига, но и на теб ти трябва кон — поясни му. — Мислех да пояздим заедно.
— Добреее — проточи Дейвид, защото предложението малко го изненада. — Само трябва да обсъдя още нещо с Джеймс. Защо не ме предупреди по телефона?
Анна сви рамене.
— Защото не си вдигаш телефона.
— Какво? — Дейвид бръкна за смартфона, който винаги носеше в джоба на панталона си, но не го откри. — О, по дяволите, сигурно съм го оставил в стаята си.
Случваше му се много рядко, обаче за последните дни — вече няколко пъти. В момента просто не беше на себе си.
— Е, какво, идваш ли? — Анна го погледна с усмивка и той чак сега забеляза, че бузите й са неестествено червени. Освен това и очите й изглеждаха по-различни. Някак подути.
— Да не си плакала?
— Какво? Не! — Тръсна глава и се наведе напред, така че дългата червеникаворуса коса падна като завеса пред лицето й и го скри от Дейвид. — Чисто и просто имам крещяща нужда от глътка свеж въздух. И си помислих, че най-добрият вариант е да пояздя.
Дейвид погледна към баща си, който бе отишъл при Джеймс и завързал разговор с него. Перспективата да галопира с Анна през полето действително беше доста привлекателна. Със сигурност нямаше по-добър начин да избистри главата си, а в момента точно от това се нуждаеше.
— Къде ти се ходи? — поинтересува се, понеже Анна обикновено имаше съвсем конкретни идеи за крайната цел на излетите им. Но не и този път.
— Някъде, където можем… — И млъкна, а след секунда-две довърши изречението си. — … където е тихо и спокойно.
— Хм. — Дейвид все още не се бе съвзел напълно от изненадата. — Не съм облечен подходящо за езда.
Ако го бяха планирали, щеше да си сложи други дрехи. Само че Анна не прие аргумента му.
— Щом като можеш да яздиш дори без седло, джинсите и маратонките не са никаква пречка.
Вярно беше. Яздеше отдавна, за да се справи с тези дрехи. И все пак внезапното предложение на Анна не преставаше да го учудва. Въобще не беше в стила й. Освен това беше вече късен следобед и макар че нямаше да се стъмни веднага, не си струваше да тръгнат на дълга разходка.
Анна забеляза колебанието му и направи толкова нещастна гримаса, че съпротивата му тутакси се стопи.
— Е, всъщност защо пък не! — каза Дейвид и взе от нея повода на Честър. След като беше толкова важно за нея, щеше да й достави това удоволствие и толкова. Метна се на седлото и накара коня да се завърти около оста си и да тръгне в обикновен ход към Ралф и Джеймс, които вече гледаха към тях.
— Да пояздите ли отивате?
Джеймс сякаш се подразни от внезапната промяна на плана и Дейвид веднага изпита угризения. В края на краищата беше обещал да помогне на вуйчо си в подготовката за гроздобера — най-вече защото на Джеймс много-много не му се занимаваше с това. Появата на Ралф ги прекъсна, така че разочарованието на Джеймс беше разбираемо. Въпреки това Дейвид не можеше да постъпи другояче.
— Няма ли начин да привършим утре? — помоли вуйчо си. — Ще ти помагам цял ден. Обещавам.
Джеймс изсумтя недоволно, Ралф обаче сложи ръка на рамото му.
— Остави го да поязди — каза и окуражително кимна на сина си, а в погледа му все още се четеше загриженост. — Всичко е наред. Вървете, и аз мога да помогна на Джеймс.
Това предложение явно втрещи зет му, понеже Дейвид го чу да си мърмори нещо, което прозвуча като „знак и чудо”. Но още преди да отговори, Анна, която беше последвала Дейвид, спря кобилата си до Честър.